Честит празник, българи!

В днешните времена на унизително слугинстване е радостно да си припомним, че в историята ни има и такива дати, в които празнуваме самостойната сила на народния ни дух. Преди 121 година на този ден е обявено съединението на Княжество България и Източна Румелия. То е извършено независимо и против волята на Великите сили и е препотвърдено в последвалата Сръбско-българска война.

Чувствам този празник коренно различно от 3 март, който - ако зависеше от мен - изобщо не би бил празник. Първият ми аргумент е технически: На 3 март е подписан Санстефанският мирен договор, който е прелиминарен, сиреч предварителен. Той фиксира приключването на една войната между Руската империя и Османската империя и е само основа, върху която тепърва предстоят тежки преговори между Великите сили за новото статукво на Балканите. Тежки, защото всяка от тях има свои собствени интереси, които трябва да бъдат балансирани в това, което по онова време се нарича Европейски концерт. Според съществуващото споразумение между тях никоя няма право на едностранни изменения в статуквото на Балканския полуостров, т.е. в очакваното разделение на загниващата Османска империя.

Така стигаме до същностното ми несъгласие: освобождението на България е дело на една мракобесна по това време империя, която само географски принадлежи на Европа. Империя, методично преследваща геополитическите си интереси, в които съдбата на българския народ е второстепенна подробност.

За съжаление, дати като Съединението не са много в новата ни история - всъщност не се сещам за друга. Винаги нещо се е случвало с нас, а не ние сме го случвали, винаги сме били само карта от покера на големите геополитически играчи.

Далеч съм от мисълта да търся причината само в народопсихологията ни, доминирана от ценности като "Преклонената главичка сабя не я сече" или прословутото Живково "Да се снишим, докато мине бурята". Също така не приемам и компенсаторното самоожалване от типа "ние сме велики, обаче лошите големи играчи...", с разновидността му "обаче лошото стечение на външните обстоятелства". Истината според мен е някъде по средата.

Поучителното от Съединението е в това, че независимо от факта, че сме малка и слаба държава, когато има воля, е възможно да постигаме националните си цели въпреки намеренията на по-силните от нас. В най-новата ни история такъв пример е позицията ни в хода на войната срещу остатъчна Югославия. Иван Костов не прие нито руския натиск (да дадем небе за руските самолети до Сърбия), нито американския (да пуснем косовските бежанци у нас). А междувременно се изправи срещу конюнктурните вътрешни партийни интереси и заслепеността на народа. Затова мисля, че въпреки многото му грешки във вътрешната политика, цялостната му оценка от историците (след много години, когато улегнат дребните страсти) ще бъде изключително висока - без това решение днес нямаше да влизаме в Европейския съюз, което независимо от съпътстващите трудности и тежести е най-перспективният път към нормален живот на хората.

Между другото и финално - животът на хората според мен трябва да е водещото в една национална политика, а не фантасмагории от рода на "национални интереси". Националният интерес е хората да живеят добре и да се чувстват добре.