Ама че късмет имам :-( Точно за блог срещата. Голямото ми куче ме повреди. Като го извеждах дръпна изненадващо - а аз се бях заплеснала в мисли - и ме събори така, че паднах почти по лице на асфалта. В резултат на което си одрах бузата, но лошото е, че се контузих така, че ми се изду окото. Като че ли са ме били. И се чудя как да отида на срещата в този вид. Не иде да обяснявам на всеки, че никой не ми е забил десен прав, а проклетото куче. Мислех да залепя марля. Обаче окото се вижда над марлята.
Ох, искам да отида на срещата, но се притеснявам от синьото и подуто око.
петък, 22 февруари 2008 г.
четвъртък, 21 февруари 2008 г.
Бях почти терорист
Случайно предишният ми пост беше спомен за социалистическия ми живот през 60-те години на миналия век. А после видях, че една вълна на спомени е обхванала и други блогъри - При Lyd има личен спомен и линкове към други блогърски спомени.
А аз сe сетих за нещо хем комично, хем безумно, което съчетание мисля, че много пълно описва социализма. Бях на 6 години. Нашият балкон гледяше към едно мноага специеална къща. На Тодор Живков. Между другото оттам иде лафът "Тодорище" за улица "Оборище". Сега там е Музикалното училище. Живков живееше с Владко и Людмила.
Аз бях не много палаво хлапе. Една от малкото ми пакости бе да хвърляям щипки от балкона в съседния (на Живков) двор. Щипки за пране, дървени бяха тогава. Много хубаво тракаха ката паднеха на асфалта в живковия двор. И един ден идат двама костюмирани, гладко обръснати, с един метален поглед. Като си тръгнаха майка се разкрещя как смея да хвърлям щипки, да не съм помисляла повече да го правя и ми отвъртя шамар. По-късно разбрах, че са били от Държавна сигурност. Безумният страх на властта. 6-годишно хлапе, което хвърля щипки...
Дали не трябваше да се пишя дисидент? LOL
А аз сe сетих за нещо хем комично, хем безумно, което съчетание мисля, че много пълно описва социализма. Бях на 6 години. Нашият балкон гледяше към едно мноага специеална къща. На Тодор Живков. Между другото оттам иде лафът "Тодорище" за улица "Оборище". Сега там е Музикалното училище. Живков живееше с Владко и Людмила.
Аз бях не много палаво хлапе. Една от малкото ми пакости бе да хвърляям щипки от балкона в съседния (на Живков) двор. Щипки за пране, дървени бяха тогава. Много хубаво тракаха ката паднеха на асфалта в живковия двор. И един ден идат двама костюмирани, гладко обръснати, с един метален поглед. Като си тръгнаха майка се разкрещя как смея да хвърлям щипки, да не съм помисляла повече да го правя и ми отвъртя шамар. По-късно разбрах, че са били от Държавна сигурност. Безумният страх на властта. 6-годишно хлапе, което хвърля щипки...
Дали не трябваше да се пишя дисидент? LOL
вторник, 19 февруари 2008 г.
Спомени от детството...
Делян със заглавието си ги събуди. За излезлия от тежка депресия човек споменът е вид мост, преход към реалността. Спомени... Странни са за младите. За хората неживяли тогава.
* Нямахме парно и топла вода. Никой от близките и познатите нямаше. Просто тогава нямаше. Съответно нямахме и баня. Мама ни водеше мен и сестра ми на подуенската баня (сега там е театър Сфумато). Това бе детско веселие-преживяване. Те (мама, баба, вуйчо, изобщо възрастните) ходеха на банята на халите (сега там ще строят нещо, не знам какво). Щото там беше по-бързо. В тогавашните бани имаше теляк. Човек, който те изтрива. Яко, с изтривалка. Да смъкне кирта. Младите не знаят тази дума - "кир". Мръсотия, натрупана, която като я търкаш с изтривалка излиза на черникави парченца. Когато се къпеш веднъж на седмица или две, кирта е неизбежна.
* Вкъщи се готвеше на една голяма печка с дърва или въглища. За нас децата беше много яко (сега така се казва) да се въртим около печката, а баба ни гонеше, че й пречим.
* В стаята, където живеехме ние (щото в другата стая живееха баба и вуйчо), имахме камина. Тя се палеше с въглища. Много беше хубаво да седиш до камината.
* В тази стая имаше голямо легло, на което спяха мама и татко. До тях имаше две малки легла за мен и сестра ми (Много по-късно, когато вече живеехме нормално, се питах "абе, тия хора как са се чукали?" Явно са ни чакали да заспим и въпреки това са гледали да е тихо. Баси гадното... )
* Разбира се, нямахме телевизор. Само едно семейство (той беше от МВР) имаха. "Опера". Това беше тогавашната единствена марка. Гедерманска (сиреч от ГДР - Германска демократична република). И като имаше сериали се събирахме от целия вход у тях да гледаме.
Що пиша това...Щото въпросният социализъм (не приемам думата "комунизъм", дори затова, че и в моето детство тя бе компрометирана, ни само никой не я употрбяваше в реалния си живот, а и в разните речи не се употребяваше) беше и това. Не сме се лишавали, не сме били социални аутсайдери - майка и татко бяха инженери с прилични заплати. Просто животът бе такъв.
И за няма едно поколение това звучи като екзотика. Мда-а-а...
* Нямахме парно и топла вода. Никой от близките и познатите нямаше. Просто тогава нямаше. Съответно нямахме и баня. Мама ни водеше мен и сестра ми на подуенската баня (сега там е театър Сфумато). Това бе детско веселие-преживяване. Те (мама, баба, вуйчо, изобщо възрастните) ходеха на банята на халите (сега там ще строят нещо, не знам какво). Щото там беше по-бързо. В тогавашните бани имаше теляк. Човек, който те изтрива. Яко, с изтривалка. Да смъкне кирта. Младите не знаят тази дума - "кир". Мръсотия, натрупана, която като я търкаш с изтривалка излиза на черникави парченца. Когато се къпеш веднъж на седмица или две, кирта е неизбежна.
* Вкъщи се готвеше на една голяма печка с дърва или въглища. За нас децата беше много яко (сега така се казва) да се въртим около печката, а баба ни гонеше, че й пречим.
* В стаята, където живеехме ние (щото в другата стая живееха баба и вуйчо), имахме камина. Тя се палеше с въглища. Много беше хубаво да седиш до камината.
* В тази стая имаше голямо легло, на което спяха мама и татко. До тях имаше две малки легла за мен и сестра ми (Много по-късно, когато вече живеехме нормално, се питах "абе, тия хора как са се чукали?" Явно са ни чакали да заспим и въпреки това са гледали да е тихо. Баси гадното... )
* Разбира се, нямахме телевизор. Само едно семейство (той беше от МВР) имаха. "Опера". Това беше тогавашната единствена марка. Гедерманска (сиреч от ГДР - Германска демократична република). И като имаше сериали се събирахме от целия вход у тях да гледаме.
Що пиша това...Щото въпросният социализъм (не приемам думата "комунизъм", дори затова, че и в моето детство тя бе компрометирана, ни само никой не я употрбяваше в реалния си живот, а и в разните речи не се употребяваше) беше и това. Не сме се лишавали, не сме били социални аутсайдери - майка и татко бяха инженери с прилични заплати. Просто животът бе такъв.
И за няма едно поколение това звучи като екзотика. Мда-а-а...
понеделник, 18 февруари 2008 г.
Защо...
Цялото ми настроение е прекрасно въплътено в този вица. Английски хумор е.
Трима. Единият: - Нали?
Вторият: - Дали?
Третият: - Едва ли.
Трима. Единият: - Нали?
Вторият: - Дали?
Третият: - Едва ли.
Депресия
Зарязах си блога. Нямаше ме близо месец и половина. А може би повече. "Зарязах" май не е точно. Нямаше какво да пиша. Защото затворих света в себе си. Така се случи, че започнах твърде много да мисля. Без каквото и да е желание мислите ми да стават достояние комуто и да е. Без желание да им придавам каквато и да е материална, обективна форма. Сиреч и нищо съществено, смислено не правех. Правенето е вид обективиране, материализиране на мисълта.
Но всяко обективиране е ограничение. Всекидневният живот изтласква, подтиска изначално това интуитивно разбиране - че обективацията, респ. материализирането (огрубено казано можем да ги разглеждаме като синоними, макар че същностно не са) е ограничение.
Обаче обаче последователният отказ от това ограничение е равен на десоциализация. За разлика от доминиращото в психологията, социологията, криминологията, психиатрията понятие за десоциализацията, което предпоставя десоциализирания индивид като непълноценен, смятам, че той има познавателни (рационални и ирационални) възможности да постигне разбиране и оттам единение със същността на заобикалящия го свят по-мощни, по-заредени с потенции в сравнение с "нормалния", инак казано стандартно социализирания
индивид.
Аз размишлявах. Но това бе след това. Първо бе депресията ми (за която писах май преди месец). Когато съм вън от нея, парадоксално ми се струва, че тя ми е отворила врата за нещо извън общия, в смисъл общоприетия свят. Нещо, което огромното количество нормални хора, нестрадащи от депресия (в медицинския смисъл на думата, а не в снобския - "ох, депресивна съм"), не са в състояние да разберат. Защото разбирането не е въпрос на рацио, а на преживяване. Депресията отваря врата към нищото, към бездната, към липсата не само на всичко, а на себе си. Това е познание, част от което остава и след като излезеш от нея. Повтарям - говоря за истинска депресия. Която не е породена от разни събития като реакция, нито е колебание в настроението. Тя иде понякога без всякакъв външен повод, прегазва те и поглъща, чувствам я като нещо подобно на "Спускане в Маелстрьома" на Едгар По. Не е съвпадение, че той е познавал истинската депресия и е бягал от нея с помощта на кокаина и опиума.
Както и да е.Днес има антидепресанти. Те не създават зависимост. Защото не са наркотици. На здрав човек не действат. Те регулират обмяната, сиреч взаимодействието на различните невротрансмитери в мозъка. Смятам отделно да пиша за това. Засега мога да кажа, че това, че приемам медикаменти от типа SSRI (селективни инхибитори на обратния захват на серотонина) и SNRI (селективни инхибитори на обратния захват на норадреналина) има твърде добър ефект. Депресията изчезна. Засега имам проблем с мотивацията, но мисля, че ще изчезне и той. Ако този запис го чете човек с депресия, хубаво е да знае, че първоначалният ефект се получава след около 2 седмици прием на антидепресанти, а за траен ефект са необходими поне няколко месеца.
Донякъде затова пиша този блог. Сиреч защото ми харесва, ми е необходимо, ми помага да изразявам себе си. Да обективирам себе си. Това е индивидуалистичната мотивация. Но... Няколко човека ми се обадиха да ме питат защо не пиша, какво ми е, болна ли съм, проблеми ли имам. Хора, с които нямам отношения - реални.
Но всяко обективиране е ограничение. Всекидневният живот изтласква, подтиска изначално това интуитивно разбиране - че обективацията, респ. материализирането (огрубено казано можем да ги разглеждаме като синоними, макар че същностно не са) е ограничение.
Обаче обаче последователният отказ от това ограничение е равен на десоциализация. За разлика от доминиращото в психологията, социологията, криминологията, психиатрията понятие за десоциализацията, което предпоставя десоциализирания индивид като непълноценен, смятам, че той има познавателни (рационални и ирационални) възможности да постигне разбиране и оттам единение със същността на заобикалящия го свят по-мощни, по-заредени с потенции в сравнение с "нормалния", инак казано стандартно социализирания
индивид.
Аз размишлявах. Но това бе след това. Първо бе депресията ми (за която писах май преди месец). Когато съм вън от нея, парадоксално ми се струва, че тя ми е отворила врата за нещо извън общия, в смисъл общоприетия свят. Нещо, което огромното количество нормални хора, нестрадащи от депресия (в медицинския смисъл на думата, а не в снобския - "ох, депресивна съм"), не са в състояние да разберат. Защото разбирането не е въпрос на рацио, а на преживяване. Депресията отваря врата към нищото, към бездната, към липсата не само на всичко, а на себе си. Това е познание, част от което остава и след като излезеш от нея. Повтарям - говоря за истинска депресия. Която не е породена от разни събития като реакция, нито е колебание в настроението. Тя иде понякога без всякакъв външен повод, прегазва те и поглъща, чувствам я като нещо подобно на "Спускане в Маелстрьома" на Едгар По. Не е съвпадение, че той е познавал истинската депресия и е бягал от нея с помощта на кокаина и опиума.
Както и да е.Днес има антидепресанти. Те не създават зависимост. Защото не са наркотици. На здрав човек не действат. Те регулират обмяната, сиреч взаимодействието на различните невротрансмитери в мозъка. Смятам отделно да пиша за това. Засега мога да кажа, че това, че приемам медикаменти от типа SSRI (селективни инхибитори на обратния захват на серотонина) и SNRI (селективни инхибитори на обратния захват на норадреналина) има твърде добър ефект. Депресията изчезна. Засега имам проблем с мотивацията, но мисля, че ще изчезне и той. Ако този запис го чете човек с депресия, хубаво е да знае, че първоначалният ефект се получава след около 2 седмици прием на антидепресанти, а за траен ефект са необходими поне няколко месеца.
Донякъде затова пиша този блог. Сиреч защото ми харесва, ми е необходимо, ми помага да изразявам себе си. Да обективирам себе си. Това е индивидуалистичната мотивация. Но... Няколко човека ми се обадиха да ме питат защо не пиша, какво ми е, болна ли съм, проблеми ли имам. Хора, с които нямам отношения - реални.
Абонамент за:
Публикации (Atom)