Графити - табела

Кефи ме чувстното за хумор:

Досиетата? Забравете.

Надеждите ми, че отварянето на досиетата ще има пречистващ ефект върху обществото, все повече изтляват... Тия дни прочетох поредицата на Валери Найденов във възобновения вестник "Поглед" за неговото досие. Тъй като вестникът няма онлайн издание, което да линкна, ще резюмирам основната му идея - хватка, с която ще бъде обезсмислено отварянето на досиетата, поне в тази му част, която -ужкимски - цели обществения интерес.

Сюжетът на поредицата на Валери Найденов накратко:

Жан Виденов е лош. Следователнто Красимир Райдовски, който беше негов съветник, е лош. Красимир Райдовски ме шантажираше с досието ми. Следователно аз съм добър.

Бамааму! Тоя съвсем за идиоти ни мисли!

Голямата лъжа е това, че Валери Найденов е добър. Всички останали предпоставки да са верни, изводът е дълбоко порочен от логическа гледна точка. Но аре да заебем (ще ме прощават хората с нежен слух, ама се вбесявам, колчем стане дума за досиета) логиката, а да минем по същество, продължавайки с откровенията на Валери:

Той вЕрно имал досие, ама те всички като него имали. Той вЕерно работил за Държавна сигурност, ама всички като него работели. Начи немало друг начин. Иначе си бил добър.

Това, че е вярно, вярно е. Има трима главни редактори, пет водещи (рубрики в пресата или предавания в телевизията), чиито водещи офицери познавам. И знам, че практически всички журналисти преди 1989 г., които бяха на що-годе отговорен пост в медиите или бяха кореспонденти в чужбина, бяха агенти.

Но от това, че първото твърдение на Валери е вярно, съвсем не следва второто. Ще го обясня с пример (ще ме простите за вулгарноста на примера, ама пак ще кажа, че много се нервя, като иде реч за досиета). Представете си, че някой се е насрал публично. Вие му казвате, че това е лошо, а той отвръща, че и други са се насрали, значи насирането не е лошо. Кво да обяснявам повече?

Скапва ме фактът, че огромната част от българите ще преглътнят подобен тип обяснения. Нали глътнаха това, че президентът и носителят на мандата са били агенти на Държавна сигурност, к'во да се възмущават зарад некви си журналя. А че въпросните журналя са били част от смазващата държавна машина няма даже да го помислят. Щото в българския модел социализъм репресията не беше директна като в Съветския съюз. Но това е друга тема - за така наречената интелигенция по Живково време и за така наречените интелектуалци в последващия исторически период. Май ще напиша и за това, сега само ще вметна, че социалната роля на социалистическата интелигенция днес се изпълнява от така наречените свободни и демократични медии.

Ако Валери беше един от мнозинството журналисти с претенции да са водещи такива (къв смЕх ме напушва, 'начи, като ги гледам и чета такива, дето се смЕтат за върховна обществена инстанция), да го подмина. Но той не е кой да е:

Син е на Георги Найденов - бивш главен редактор на "Работническо дело" (за по-младите - официозният вестник в България и орган на управляващата комунистическа партия ), бивш кореспондент в САЩ и още забравих какви високи длъжности, и като такъв - тежка номенклатура на ЦК на БКП. Като синче на такъв татко, Валери завършва средното си образование в сАЩ, където заквасва някои ценности на онова общество. За съжаление само негативни ценности - че трябва да правиш кариера и да се издигаш, жертвайки каквото и да е, дори съвестта си.

В началото на 1990 г. БКП започва планираната си трансформация в нормална партия и като част от този процес се променя и печатният й орган - най-компрометираните са разкарани, главен редактор става ужкимският дисидент Стефан Продев, който изкарва на водещи позиции свои послушници. Сред тях е и Валери - въздигнат в ранг заместник главен редактор. И тук иде интересната част на историята - на него се дължи това, че вестник "Дума" (както набърже прекръстиха "Работническо дело") не само оцеля, но и се превърна в модел за бъдещата свободна (свободна ли?, уф, ама и това е друга тема) преса. Валери наложи модерния стил на писане на новини, така както се пишеха в западния печат, вместо досадните щампи на соцпечата. Много дълга е темата за приноса на Валери като зам.главен на "Дума" за генезиса на сегашната вмирисана българнска преса. За младите ще посоча само, че публичният образ на СДС като екстремистка организация се дължи основно на писанията на в. "Дума", дирижиран идейно от Валери. Да посоча (пак за младите), че тогава "Дума" беше първият по тираж вестник - печаташе се в 500 000 броя.

Водейки най-реакционната комунистическа пропаганда, Валери същевремнно пишеше в новосъздания с протецията и с парите на Луканов вестник "168 часа" статии, възхваляващи частния бизнес и плюещи БСП. Кой можеше да прави частен бизнес през 1990 г. всички знаем. Валери беше двуликият Янус - в "Дума" громеше СДС, а в "168 часа" под псевдонима Перо Филиписки громеше БСП. Туй раздвоение да не е признак на душевни проблеми, ще се запита читателят. Не е - отговаря гадният автор - в "Дума" (която въпреки преименуването си доста време продължи да бъде на практика орган на управляващите) се раздаваха жилища. Валери трябваше да остане докато не се оформи покупката на новото му жилище на символична цена. Като си получи нотариалния акт, нашия херой отиде в Пресгрупата на Петьо Блъсков и така начена новият етап от приключенията му.

Уф, житието-битието Валериево излезе много дълго (а не съм стигнала още до средата) и заплашва да затлачи идеята на постинга ми, а именно - че тече процес, насочен да минимизира щетите от отварянетго досиетата. Да ги минимизира до пълното им изчезване. Не съм привърженик на теориите за конспирацията и не смятам, че има някакъв център на бившата Държавна сигурност, който изработва хитроумни планове. Предлагам по-проста теза:

Днешните управници до голяма стерпен са производни на бившите и осъзнавайки се като такива, те спонтанно действат в защита на интересите си. Това е същността на днешната олигархия, независимо дали се кичи с червени, сини, тъмносини, жълти или турски знамена. В случая с досиетата те започват да ни промиват мозъка, че това, видите ли, било нещо нормално, нЕкой си от тия дето са над нас, да имал досие, кво да се впрягаме.

Религиозни графити

Стихове и песни. Стихопесни?

Ако на някой му е станало интересно, или също обича Висоцки - може да чуе "Чужая колея" от предишния пост:

Чужая колея

Ако можех, бих пуснала и песента на Бърнс, но за жалост - наистина за жалост, защото той като Висоцки не е писал стихове сами за себе си, а е писал песни, стихът и музиката са едно цяло - не е имало аудиозаписи.

Те са творили, не за да влязат в историята на литературата, а за да слушат и да пеят хората. Мисля, че ако се бяха родили няколко века по-рано, нямаше и да знаем имената им, както не знаем авторите на цикъла за крал Артур или на нашите народни песни.

Несравними са Нибелунгите и Крали Марко, но разликата между средновековните творби на Западна Европа и на Централна и Източна Европа е съвсем друг тип тема. В основата си те са еднакви - някой тогавашен Бърнс или Висоцки прави стихопесен - хората започват да я пеят - пеейки я, някой друг Бърнс или Висоцки променя някои стихове или мелодии - и пак така, и пак така. За хората от Средновековието съществено е било това, което е сътворено, а не кой го е сътворил - като казвам "средновековни" имам предвид както слушащите, така и творящите. Сега навлизам в друга тема - за авторското право като такова - но това пак е друг тип тема.

Поети

Днес ми беше хубав ден. Хубав не събитийно, не екстравертно. Хубав дълбоко в мен и всеизпълващо. 25 януари е рождената дата на двама мои любими поети. Не просто любими, а поети, които в юношеските ми години вградиха нещо у мен - от нещата, които те правят това, което си.

ПЕСЕНТА НА ВОЙНИКА

Доволен съм с малко и с малко богат
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
с чашка и с песен, за кой ли веч път,
ги пращам по дявола нека вървят.

Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е животът, а ти си войник.
Безгрижният нрав е богатство за мен,
пред никой не скланям глава унизен

Гнетят ме нещастия, скърби и страх,
но вечер с другари лекувам и тях.
Когато сме стигнали читави, брат,
защо да си спомняме злото назад?

Животът ми - кранта, се влачи наред
към зло, към добро ли - да кара напред.
Аз своята участ добра или зла
ще срещна усмихнат с "Добре си дошла!"

ЧУЖАЯ КОЛЕЯ

Сам виноват - и слезы лью,
И охаю -
Попал в чужую колею
Глубокую.
Я цели намечал свои
На выбор сам,
А вот теперь из колеи
Не выбраться.

Крутые скользкие края
Имеет эта колея.

Я кляну проложивших ее,-
Скоро лопнет терпенье мое,
И склоняю как школьник плохой,
Колею - в колее, с колеей...

Но почему неймется мне?
Нахальный я!
Условья, в общем, в колее
Нормальные.
Никто не стукнет, не притрет -
Не жалуйся.
Захочешь двигаться вперед?
Пожалуйста.

Отказа нет в еде-питье
В уютной этой колее,

И я живо себя убедил -
Не один я в нее угодил.
Так держать! Колесо в колесе!
И доеду туда, куда все.

Вот кто-то крикнул сам не свой:
- А ну, пусти! -
И начал спорить с колеей
По глупости.
Он в споре сжег запас до дна
Тепла души,
И полетели клапана
И вкладыши.

Но покорежил он края,
И шире стала колея.

Вдруг его обрывается след -
Чудака оттащили в кювет,
Чтоб не мог он нам, задним, мешать
По чужой колее проезжать.

Вот и ко мне пришла беда -
Стартер заел.
Теперь уж это не езда,
А ерзанье.
И надо б выйти, подтолкнуть,
Но прыти нет -
Авось подъедет кто-нибудь -
И вытянет...

Напрасно жду подмоги я,-
Чужая эта колея.

Расплеваться бы глиной и ржой
С колеей этой самой чужой,-
Тем, что я ее сам углубил,
Я у задних надежду убил.

Прошиб меня холодный пот
До косточки,
И я прошелся чуть вперед
По досточке.
Гляжу - размыли край ручьи
Весенние,
Там выезд есть из колеи -
Спасение!

Я грязью из-под шин плюю
В чужую эту колею.

Эй, вы, задние! Делай, как я.
Это значит - не надо за мной.
Колея эта - только моя!
Выбирайтесь своей колеей.