Безсмислени ми изглеждат много неща - близо до мен и далеч от мен. Твърде много зло и твърде малко любов. И твърде много хора, на които не им пука за това. Мисля си за Дарина и мерцедесите на Пирински, за това дали обесването на Саддам е оправдание за 655-те хиляди загинали иракчани. Ей такива ми ти работи мислех да пиша, но не ми се и пише. One на Metallica е по-добро от думите:
Metallica - One
I cant remember anything
Cant tell if this is true or dream
Deep down inside I feel to scream
This terrible silence stops me
Now that the war is through with me
Im waking up I can not see
That there is not much left of me
Nothing is real but pain now
Hold my breath as I wish for death
Oh please god,wake me
Back in the womb its much too real
In pumps life that I must feel
But cant look forward to reveal
Look to the time when Ill live
Fed through the tube that sticks in me
Just like a wartime novelty
Tied to machines that make me be
Cut this life off from me
Hold my breath as I wish for death
Oh please god,wake me
Now the world is gone Im just one
Oh god,help me hold my breath as I wish for death
Oh please God help me
Darkness imprisoning me
All that I see
Absolute horror
I cannot live
I cannot die
Trapped in myself
Body my holding cell
Landmine has taken my sight
Taken my speech
Taken my hearing
Taken my arms
Taken my legs
Taken my soul
Left me with life in hell
понеделник, 8 януари 2007 г.
петък, 5 януари 2007 г.
Не сме уникално калпави в ЕС
Като казах, че не бива да се самобичуваме, защото не сме уникално калпави в ЕС, исках да пусна една весела анимация на Бруно Бозето, сравняваща италианците с европейците, обаче се оплетох нещо заради формата й - swf. Оправих се и ето я анимацията:
[видео]
[край на видеото]
Виж и друга анимация на великия Бруно Бозето:
"Славянски танц №7" на Дворжак
[видео]
[край на видеото]
Виж и друга анимация на великия Бруно Бозето:
"Славянски танц №7" на Дворжак
ЕС - двете крайности
На Нова година изпитах спокойно задоволство, че най-сетне и формално приключи геополитическата преориентация на страната, която може да бъде сравнена с преориентацията от 1944-47 г. В условията на приключващата Студена война и започващата глобализация евроинтеграцията бе базисна геополитическа необходимости показател за това е фактът, че установихме дипломатически отношения с Европейската икономическа общност още на преди вътрешнополитическата промяна 1989-91 г. - на 8 август 1988 г.
Еуфория не изпитах, тъй като присъединяването бе гарантирано с подписването на договора на 13 април 2005 г., с което всъщност хванахме последния вагон на последния влак за ЕС. Още тогава в Съюза имаше резерви към нови разширения, но те още не бяха материализирани в отхвърлянето на конституцията на референдумите във Франция и Холандия, а след тях вратите се затвориха за неопределено време пред кандидатките от Западните Балкани и Турция.
Страх също не изпитвам, тъй като не очаквам значими негативни промени в икономическото състояние на хората поради валутния борд, благоразумната макроикономическа политика, изтеглянето на някои повишения по-рано, така че вече ги сме ги усетили и очаквания продължаващ висок икономически растеж, за което има всички основания.
Обаче четейки различни форуми, рядко срещам подобно на моето отношение. Доминират двете крайности:
1. ЕС всичко ще ни оправи. Ще ни наложи ред, ще премахне корупцията, вкл. и по най-високите етажи на изпълнителната, съдебната и законодателната власт; ще ни изсипе сума пари от структурните фондове.
2. Не сме готови за ЕС и той всичко ще съсипе. Цените ще се вдигнат; ще обеднеем; ще ни се унищожи националната идентичност.
И двете не са верни. Натиск от Съюза в посока на корупцията ще има, но без наша политическа воля нещата няма съществено да се променят. А политическата воля изглежда доста крехка засега. Усвояването на парите от фондовете зависи от административния капацитет, който никакъв го няма. Предприсъединителните фондове ги усвояваме средно около 15% и няма никакви индикатори, че с фондовете на ЕС ще бъде по-различно. Отгоре на всичко устойчивият икономически растеж зависи твърде много от модерното образование и здравеопазване, а реформа там не се вижда. Двата сектора гълтат пари, а продуктът им е калпав. В отделни сектори например вече се усеща недостиг на квалифицирани кадри, а след влизането в ЕС процесът на изтичането им ще се засили. Да се оправим чрез натиск от Евросъюза не можем да очакваме, защото няма единна европолитика в тези сфери, няма директиви, няма хармонизация на законодателството.
От друга страна значимо влошаване, камо ли дълготрайно, не можем да очакваме. Към споменатите по-горе валутен борд, благоразумна макроикономическа политика, изтеглянето на някои повишения по-рано трябва да добавим данъчната политика, насочена към стимулиране на бизнеса и инвестициите, към която се придържа дори социалистическата партия. Всичко това дава основания да очакваме продължаване на високия икономически растеж, който в крайна сметка води и до повишаване на доходите. В това отношение инфлацията и дефицитът в платежния баланс не ме безпокоят, тъй като те са естествени в условията на висок икономически растеж и фиксиран валутен курс. (Второто има отношение към сравнително високата инфлация. Ако бяхме с плаващ валутен курс, високият икономически растеж щеше да води до повишаване на валутния курс, с което щяхме да нарушим маастрихтския критерий за стабилен валутен курс.) Ситуацията допълнително се усложнява от изискването новите членки да хармонизират (т.е. увеличат) акцизите, които са много силен проинфлационен фактор. Инфлацията ще е проблем за приемането на еврото, което е финалният етап на евроинтеграцията. Например най-бързоразвиващата се и най-успешна европейска икономика през последното десетилетие - Ирландия, нямаше да може да отговори на инфлационния критерий от Маастрихт, ако й се беше наложило да го покрие през 2000 или 2001 г., когато има много висок икономически растеж. Но засега имаме по-важни неща на дневен ред.
Както и да е, аз се отплеснах към новите предизвикателства пред страната, макар че имах намерение да пиша само за доминиращите в момента крайни мнения. Общото между тях е едно: и двете групи виждат България като коренно различна от Евросъюза. Моят умерен оптимизъм се дължи пък на това, че не смятам, че сме чак толкова уникални в калпавостта си и затова ще пусна една весела анимация на Бруно Бозето
Още флаш анимация от Бруно Бозето:
"Славянски танц №7" от Дворжак
Еуфория не изпитах, тъй като присъединяването бе гарантирано с подписването на договора на 13 април 2005 г., с което всъщност хванахме последния вагон на последния влак за ЕС. Още тогава в Съюза имаше резерви към нови разширения, но те още не бяха материализирани в отхвърлянето на конституцията на референдумите във Франция и Холандия, а след тях вратите се затвориха за неопределено време пред кандидатките от Западните Балкани и Турция.
Страх също не изпитвам, тъй като не очаквам значими негативни промени в икономическото състояние на хората поради валутния борд, благоразумната макроикономическа политика, изтеглянето на някои повишения по-рано, така че вече ги сме ги усетили и очаквания продължаващ висок икономически растеж, за което има всички основания.
Обаче четейки различни форуми, рядко срещам подобно на моето отношение. Доминират двете крайности:
1. ЕС всичко ще ни оправи. Ще ни наложи ред, ще премахне корупцията, вкл. и по най-високите етажи на изпълнителната, съдебната и законодателната власт; ще ни изсипе сума пари от структурните фондове.
2. Не сме готови за ЕС и той всичко ще съсипе. Цените ще се вдигнат; ще обеднеем; ще ни се унищожи националната идентичност.
И двете не са верни. Натиск от Съюза в посока на корупцията ще има, но без наша политическа воля нещата няма съществено да се променят. А политическата воля изглежда доста крехка засега. Усвояването на парите от фондовете зависи от административния капацитет, който никакъв го няма. Предприсъединителните фондове ги усвояваме средно около 15% и няма никакви индикатори, че с фондовете на ЕС ще бъде по-различно. Отгоре на всичко устойчивият икономически растеж зависи твърде много от модерното образование и здравеопазване, а реформа там не се вижда. Двата сектора гълтат пари, а продуктът им е калпав. В отделни сектори например вече се усеща недостиг на квалифицирани кадри, а след влизането в ЕС процесът на изтичането им ще се засили. Да се оправим чрез натиск от Евросъюза не можем да очакваме, защото няма единна европолитика в тези сфери, няма директиви, няма хармонизация на законодателството.
От друга страна значимо влошаване, камо ли дълготрайно, не можем да очакваме. Към споменатите по-горе валутен борд, благоразумна макроикономическа политика, изтеглянето на някои повишения по-рано трябва да добавим данъчната политика, насочена към стимулиране на бизнеса и инвестициите, към която се придържа дори социалистическата партия. Всичко това дава основания да очакваме продължаване на високия икономически растеж, който в крайна сметка води и до повишаване на доходите. В това отношение инфлацията и дефицитът в платежния баланс не ме безпокоят, тъй като те са естествени в условията на висок икономически растеж и фиксиран валутен курс. (Второто има отношение към сравнително високата инфлация. Ако бяхме с плаващ валутен курс, високият икономически растеж щеше да води до повишаване на валутния курс, с което щяхме да нарушим маастрихтския критерий за стабилен валутен курс.) Ситуацията допълнително се усложнява от изискването новите членки да хармонизират (т.е. увеличат) акцизите, които са много силен проинфлационен фактор. Инфлацията ще е проблем за приемането на еврото, което е финалният етап на евроинтеграцията. Например най-бързоразвиващата се и най-успешна европейска икономика през последното десетилетие - Ирландия, нямаше да може да отговори на инфлационния критерий от Маастрихт, ако й се беше наложило да го покрие през 2000 или 2001 г., когато има много висок икономически растеж. Но засега имаме по-важни неща на дневен ред.
Както и да е, аз се отплеснах към новите предизвикателства пред страната, макар че имах намерение да пиша само за доминиращите в момента крайни мнения. Общото между тях е едно: и двете групи виждат България като коренно различна от Евросъюза. Моят умерен оптимизъм се дължи пък на това, че не смятам, че сме чак толкова уникални в калпавостта си и затова ще пусна една весела анимация на Бруно Бозето
Още флаш анимация от Бруно Бозето:
"Славянски танц №7" от Дворжак
сряда, 3 януари 2007 г.
Не обичам
Като казах, че не обичам Коледа и Нова година, се замислих какво друго не обичам:
- Макдоналдс
- политиката
- чалгата
- медиите
- зоологическите градини
- американската външна политика
- руската външна политика
- много хора на едно място
- телевизията
- 8 март
- авторските права и изобщо прават на интелектуалната собственост
- Майкрософт
- транснационалните корпорации
- отрязаните и откъснатите цветя
- Кока Кола
Следколедно-новогодишно
Не я обичам Коледа, не я обичам Нова година. Комерсиализацията им ме съсипва. Откъм началото на декември започвам да се нервирам и напрягам, а към 20-ти ми е вече размислено, самотно и тъжно. Затварям се в себе си и си мисля разни неща. Не ми се среща с хора, не ми се обикаля по магазини. Нищо не ми се прави. Старая се да избягна кока-коления старец, който ме дебне отвсякъде - да, кока-колен, червено-белите му цветове са резултат на една рекламна кампания на Кока Кола през 30-те години, когато те решават да облекат дядо Коледа във фирмените си цветове. Кампанията била много успешна, а Кока Кола огромна компания и оттам тръгнало. Отвсякъде ме призовават, умоляват, съблазняват да си купя н'амквоси, което било изключително и досега нямало такова; да се възползвам от невероятната промоция на другоквоси; от невероятното намаление на третоквоси. И всичката тази рекламна истерия съпроводена с лигаво-лицемерни слогани и разкази за тихата нощ, святата нощ и подобни. И хората купуват ли, купуват.
А най ме скапват ето такива неща, които знам, че след няколко дена ще видя. Това го видях още на 1-ви. Съсипва ме мисълта за хилядите убити дръвчета. Ако не ти стига да си сложиш само елхови клонки, вземи си дръвче в саксия и после го посади някъде.
Детските ми спомени са други. Не Коледа, а Бъдни вечер беше големият празник, с питката с паричката, с меда, в който топяхме парчета от нея, след като баба я разчупеше, с 9-те постни манджи, които трябва да има на масата, с дряновите клонки... Семеен празник, всеки си е вкъщи тази вечер. На другия ден се събирахме с други близки на голям обяд, вече със свинските пържоли, децата сурвакахме възрастните, а те ни даваха левчета. Нова година също беше семеен празник. Не мисля, че хубавите спомени са резултат на сантимент по детството. Просто при социализма рекламата никаква я нямаше и коледно-новогодишните празници си бяха празници. Знам, че днешната реалност е неизбежна и навсякъде по света е така, обаче на мен не ми харесва. Може би това също е проява на шизотипността ми.
А най ме скапват ето такива неща, които знам, че след няколко дена ще видя. Това го видях още на 1-ви. Съсипва ме мисълта за хилядите убити дръвчета. Ако не ти стига да си сложиш само елхови клонки, вземи си дръвче в саксия и после го посади някъде.Детските ми спомени са други. Не Коледа, а Бъдни вечер беше големият празник, с питката с паричката, с меда, в който топяхме парчета от нея, след като баба я разчупеше, с 9-те постни манджи, които трябва да има на масата, с дряновите клонки... Семеен празник, всеки си е вкъщи тази вечер. На другия ден се събирахме с други близки на голям обяд, вече със свинските пържоли, децата сурвакахме възрастните, а те ни даваха левчета. Нова година също беше семеен празник. Не мисля, че хубавите спомени са резултат на сантимент по детството. Просто при социализма рекламата никаква я нямаше и коледно-новогодишните празници си бяха празници. Знам, че днешната реалност е неизбежна и навсякъде по света е така, обаче на мен не ми харесва. Може би това също е проява на шизотипността ми.
Абонамент за:
Публикации (Atom)