Образът на бащицата Бойко е идеология. Като този на Дядо Иван.

ББ е вечен, разбира се, не в прекия смисъл на думата, а защото преди него е пълно с бащици. Симеон - последен и най-паче.

Баща ма му, междудругото, също.

А Симеон се изхитри, след края на самоцарствието си, да продължи да бъде някак си полубащица.

Преобладаващото чувство на бащица чувствахме и в най-успешния премиер на прехода. Не случайно най-адекватната изразителка на жаждащия татко нрав на нацията (наричам я с името, което уважаемият колега д-р Тони Филипов й даде) - Малария Велева, въведе и наложи в журналистиката прозвището му Командира.

Да не забравяме незабравимия Тато (за по-младите - така наричаха Тодор Живков и тези, които го харесваха, и тези, които не го харесваха; различаваха се май само по това, че вторите влагаха ирония - или си мислеха, че влагат).

След Тато по-истински бащица от бате Бойко не сме имали. Ох, отсега ми е смешно като си помисля к'ъв рев ще реват мнозина като спре да ни огрява.

Но той ще е несравним с рева по архетипа на баш-бащицата - дядо Иван, ако се популяризира истината за него. Защото според родната история и литература той е някакъв архетип, исконно присъщ на нацията ни. Дотолкова архетипно-исконен, че никой не се осмелява да го докосне да анализира.

Митът има рускоимперски - православнохристиянски основи. Иван ІІІ - първият владетел на Московска Рус, за да приеме титлата цар, се оженва за племенницата на последния византийски император София Палеолог. Това родство де юре не е достатъчно за създаване на приемственост между византийското императорско достойнство и евентуалното руско такова, но е достатъчен стимул за възникването в Русия на живата и днес доктрина "Русия - Третия Рим".

По-обмислени и сериозни са действия на Иван ІV, известен още като Иван Грозни заради невижданите зверства спрямо собствения си народ. През 1558 г. той е припознат от Цариградския патриарх - първия и най-важен патриарх в източното православие, като "истински законен християнски властелин". Вследствие на което името на Иван ІV е било произнасяно в литургиите на православните църкви "на веки веков и било вписано в черковните книги" и е било произнасяно така: "Всемогъщи боже, дай дълголетно здраве на нашия набожен и предан цар Иван". Цариградският патриарх не е сторил това само за черните очи на Иван Грозни, а заради многото скъпи подаръци, с които презд 1557 г. руският цар провожда пратеници да молят признание. Съответно следващата година патриарх Йоасаф удовлетворява искането, като в ответ иска още повече подаръци и материална подкрепа за патриаршията. Явно е бил достатъчно удовлетворен от московския владетел, защото през 1561 г. с разпореждане на специално свикан църковен събор разпорежда на всички митрополити и владици да споменават името на цар Иван в църковните книги и то да бъде включено в църковните служби.

Да го кажем по сегашному - митът за дядо Иван произлиза от геополитическо споразумение между източноправославната църква и изгряващата Руска империя. Спестявайки подробностите от средновековното право относно венчанието за царството, за нас е по-важно да знаем, че през 16 докъм началото на 19 в. населението по нашите земи е имало неясно от днешна гледна точка народностно самосъзнание. На въпроса "какви сте", отговорът им е бил "христиени сме, православни". За тях "дядо Иван", за който слушат в църквата, е "нашият, християнският цар", който - тук е влиянието на несекващите от края на 18 в. руско-турски войни - ще ни вземе под своя власт. Българско народностно, респ. национално самосъзнание започва да се заражда по време на и благодарение на започналите през 30-те години на 19 в. сериозни реформи в Османската империя. Но това е тема на друг разговор.

Ще го кажа с ясното съзнание за евентуалните невъзпитани негативни реакции: българският народ трябва да развенчае двата мита. Последните действия на Бойко относно АЕЦ "Белене" всъщност разкриват, че митът е един и същ. Някой си "наш цар" ще ни вземе под своя власт.