неделя, 30 май 2010 г.

Безпомнене. И за онези 45, и за последните 20. И за всичките откак има нова българска държава.


Десните преди някое време разтревожени установиха, че са загубили битката за миналото. Изборът на 9 септември за суперважно събитие, съпроводено от туземната мегаломания "Димитровград" плюс купчина други умствени и морални безумия, въздигнати като "топсъбития", ги шокираха. Не се усетиха, че може би по-същностно е, че малък Тошко щеше да спечели "Биг Брадър", ако продуцентите (шокирани и те от неизбежния исторически реванш на фамилия Живкови) не фалшифицираха вота.

Късно, чадо - както се казва. Всичко им е късно на десните. За съжаление това значи, че е късно и за всички нас. Защото десните (при цялата им недоразпадност/неединност) са единствената ни смислена възможност за що-годе нормално бъдеще. Настоящето... Абе майката...

Но десните пропускат нещо по-важно. Че паралелно с битката за ония 45, загубиха и битката за последните 20.

Хората на 20-30 години не знаят, че тукашното население бе единственото от бившите соцнароди, което на първите свободни избори доброволно си избра комунистите, като даже им даде абсолютно мнозинство, за да диктуват каквото си щат (за междувременното им прекръствне на социалисти дори и те си знаят, че е пунта мара).

Младите не знаят, че месеци наред след преврата на 10 ноември най-високият рейтинг - около 70%, имаше генерал Добри Джуров - несменяемият 28 години комунистически военен министър; единственият българин с 4 армейски звезди; 13 години (до 1989 г.) член на Политбюро (висшияткомунистически орган); съпартизанин на Тодор Живков от бригада "Чавдар"; по произход от така наречената по комунистическо врабевска мафия.

От село Врабево, Ловешко бяха куп високопоставени комунистически функционери, "отличили се" в т.нар. партизанска борба; неколцина промаоистки заговорници срещу Живков, когото смятаха за изменник на комунизма; заместник-министърът на МВР ген. Стоян Савов, който се самоуби (?), защото бе основният замесен в унищожаването на досиетата на Държавна сигурност в първите месеци след 10 ноември.

Ох, колко неща не знаят младите... Не секретност, полуслухове, полуистини, а факти не знаят. Факти , известни на всечки разумяващи 50 и кусур годишни люде. И когато тези люде си отидат, с тях ще изчезне безвъзвратно паметта за тези факти. Защото никой днес не говори за тях. Безвъзвратно ще изчезнат, защото никой не ги съхранява за поколенията.

Поколения без памет...

60-70 годишните помнят пък други, и то потресающи факти, говорещи за българите повече, отколкото томове академични писания.

През 1941 г. в България влизат като наш съюзник германските войски. И българите ги посрещат с цветя и радост. През 1944 г. влизат съветските войски и българите ги посрещат пак така - с цветя и радост.

Когато през 1943 г. умира цар Борис, българите плачат и страдат всенародно. През 1948 г. умира Георги Димитров - всенародните плачове и страдания са същите.

Няма го това в никой учебник. А би следвало. Защото е своеобразен, но много важен ключ за разбиране както на днешните ни нескопосности, така и на вероятната ни обреченост да си останем такива едни никакви.

Колко още неизказани публично, на висок глас, подобни случки имаме - в последните демократични 20 години след 1989 г., в предишните комунистически 45 години, в по-предишните 70 години на царска България. А преди това, през така нареченото турско робство?

Само в архивите, познати на неколцината историци османисти, са забутани безспорните факти, че така наречените масови насилствени потурчвания са късен възрожденски мит. Приемалите исляма в голямата си част са го правили доброволно - по икономически причини (плащали са по-малък данък). Ужасяващите събития от култовия филм "Време разделно", базирани на също култовия едноименен роман, който пък претендира да е написан по летописа на поп Методи Драгинков, са къснокомунистическа идеологическа пропаганда. Талантлива, но фалшива пропаганда. Историците отдавна са установили, че летописът е по-късен фалшификат. От което пропагандата става по-перфидна.

Но аз много се отплеснах, ядосана от закъснялата и слабовата констатация на десните, че - видите ли - били загубили битката за миналото. Ако бяха като десните в Полша, абе дори като естонските десни, щяха да възстановят истината, категорично и единодушно да отхвърлят извратената прокомунистическа, просъветска и проруска версия на историята си.

Мисля си дали да не сторя като Евгени Тодоров с великолепните му "Записки по българския преход... този скапан начин на живот". Те се родиха пред очите ми от постингите по темата в блога му. Евгени е великолепен журналист, съпруга му е също великолепният журналист Нери Терзиева - 50 и нещо годишните ги помнят от също великолепното тв предаване "Адрес 4000".

Не е реалистично да се изсилвам с намерение за книга, а да започна тук да разказвам нещата, които знам и помня. Мисля, че ще го направя.

Мълчах около година, защото ми се отврати да пиша за мизерното ни днес.

Но миналото си струва.

3 коментара:

Апостол Апостолов каза...

Две неща:

1. Известна е немската поговорка "Ende gut, alles gut".
Малцина знаят обаче, че има една изключително мъдра латинска поговорка, която гласи: "Това, което е започнало зле, свършва зле."

2. Време е ВСИЧКИ да проумеят, че нещата въпреки всичко се подредиха идеално и България се превърна в истинска капиталистическа страна.

Защото за съвременния капитализъм е характерно правилото 20 : 80. 20% от населението на една страна прибира 8о% от парите. Останалите 80% от населението получава само 20% от парите.

У нас нещата стоят вече точно така. Време е всички да го проумеят и да се примирят с неравенството.

Защото повече НИКАКВИ СЪЩЕСТВЕНИ ПРОМЕНИ НЯМА ДА ИМА! Точка!

Лъчезар П. Томов каза...

Има много голям набор от достоверни източници, които описват мъченията в Българските земи по турско робство, вземете житието на св. Георги Нови Софийски, ако искате. Нищо либерално няма в обратните логически заблуди

Ангел Грънчаров каза...

Ние в Пловдив сме доста по-напреднали от софиянци в туй отношение, както изглежда: преди да излезе книгата на Евгений Тодоров за прехода, от печат излезе моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България), в която моя милост разказа за това как у нас премина т.н. преход, като какви се показахме в него и пр. Та ний с Евгений дадохме пример, и ми се струва, че всеки, който има какво да каже за това време, би следвало да го каже и напише, та да се знае и помни. Така преживяното става "история"; желая ти успех в намерението да опишеш своето възприятие на миналото!