За недостойните журналисти. Иван Гарелов

Другарят Иван Гарелов като младши лейтенант от ПГУ-ДС преди мнооого години. Скоро след това го изпращат на разузнавателна школа в КГБ, откъдето го гонят заради трипер, морално-битово разложение и загуба на секретната карта, докато се е тър

калял с рускинята по поляните. Много тъп - отишъл да се лекува от трипера в една болница, КГБ го засякло веднага и като резултат - айде, торбичката на тоягата и бегом марш в България. Изгонили го от ПГУ-ДС, но скоро го преназначили като ОРОН /оперативен работник на обществени начала/, а от края на 70-те станал шеф на резидентурата на ДС в БНТ

Източник:  Антон Тодоров от Facebook

 
Аз пиша не от днес за Иван Гарелов. Без да съм му чела досието, знам, че е ченге, и нещо по-важно - не заслужава моето уважение. Защо? Ще разберете защо като прочетете  тези неща които писах, още когато не бяха огласени, а други ог тях и до днес се премълчават:

Как пишех сценариите на Гарелов (признание на един зомбиращ пиар)

Още за Гарелов. И за прочието "борци за свободно слово".

Както питаше учителката в 4-ти клас"Какво иска да каже авторът?" Авторът иска да каже много неща, но е хубаво да се ограничава с формАта - в смисъл формат - в който пише. В конкретния случай авторът обаче иска да сравни два коренно различни типа журналистическо поведение. Различни в генетичните си основи. Имям предвид предишния си текст:

За малкото достойни журналисти - Нери Терзиева.

И ще постъпя хулигански - правила съм го в рамките на държавната политика, защо да не направя сега? - чисто професионално като журналист Иван не отстъпва на Нери (те всъщност имат различен натюрел и съответно различни зрителски ниши). Но! И двамата се замесиха в политиката - Нери открито, Иван ужким, че не. И тук се сещам - може би не съвсем на място, за една фраза "Пепелта на Клаас удря гърдите ми; аз искам да спася Фландрия"*. Аз мисля, че е на място. И месля, че ако Нери ме прочете, всъщност ще й го напиша на стената - ще знае за какво говоря. А в гърдите на Иван няма нищо. Празно. И нищо той не иска да спаси. Той иска да спаси само себе си - в която и да е конюнктура

Извинявай, Иване! Харесвам те като човек - интелект, остроумие, умение за общуване, умение да предразполагаш хората,умение да купонясваш, откритост, сърдечност, емоционалност, непосредственост, умение за импровизация.... Но.... Сам разбираш, защо казвам "НО"

 *  "Пепелта на Клаас удря гърдите ми; аз искам да спася Фландрия" e ключова фраза от романа "Тил Ойленшпигел" на белгийския писател Шарл де Костер. Испанската инквизиция изгаря Клаас. И след това жена му и синът му Тил събират малкото пепел от смъртните останки на Клаас. Майката на Тил ушива торбичка от червени и черни парчета плат, в която полага пепелта на Клаас, и я окачва на врата на сина си с думите "Нека тази пепел, която беше сърцето на моя мъж, в червено, каквато беше кръвта му; и в черно, подобно на нашата скръб, да бъде вечно на твоята гръд като пламък за отмъщение на неговите палачи". И всеки път преуди да предприеме решителна стъпка Тил казва "Пепелта на Клаас бие в сърцето ми"