Демонтирането на оня с автомата в центъра на София

Паметникът на руснак с автомат все още стърчи в центъра на София. Независимо от това, че подобни паметници отдавна са забравени в Латвия, Литва и Естония, да не говоря за Полша. Забравени, защото имаше обществен консенсус за премахването им. И ги премахнаха. отдавна. У нас обаче има обществена разпра. Една част от обществото иска да ги махнем. Друга ги отстоява с аргумента, че са свещени, едва ли не същностно български, защото сме изначално длъжни да обичаме Русия. Която ни е била, е и ще ни бъде благодетел и покровител.

Поради това сериозно разногласие в българското общество опцията "демонтиранее" не е добра. Имам много приятели в движението за премахване на паметника на съветската армия, но съм длъжна да кажа, че те не са реалисти. Нещо повече: робувайки на идеята за отричане/отхвърляне на зависимостта от Русия чрез акта на демонтиране те практически укрепват обществените позиции на опонентите, сиреч укрепват техния мит, мита за "дядо Иван". Защото един мит се базира на вярващите в него. Вярващите както с положителен знак (тия, дето бранят паметника), така и с отрицателен (тия, дето искат да го махнат). Както наследниците на комунистите вярват, че ако запазят паметника, ще запазят покровителството на "дядо Иван", така и хората от движението за демонтиране вярват, че като го махнат, зависимостта от Русия ще изчезне. Някой учен, занимаващ се със сравнително изучаване на релгиите и вярванията, би квалифицирал съвкупността от двете вярвания като зомби култ. Балкански зомби култ. Големи групи хора вярват, че наличието/липсата на определен кукла или подобие на нещо реално има директно въздейстиве върху съществуването на това реално. Вярват, че ако унищожим материалния знак на зависимостта, ще унищожим самата нея. Респективно, ако го запазим, ще продължим да се ползваме от нейните ползи. Зомбита, какво да говоря...

Най-адекватният подход за освобождаването ни от паметника на зависимостта ни от Русия не е демонтирането.

Не е по явна за всички причина. Голяма част от хората са с промити мозъци и вярват в днешните превъплъщения на мита за "дядо Иван", а те са "евроазиатската цивилизация", която била единствена опора срещу "американския (и еврейски) заговор за завладяване на света".

Затова адекватинят подход е не да се демонтира паметника, а да се обезсмисли като сакрално място. Свещено място на сбърканата им вяра.

Например на огромната като площ издигната и постлана с гранит площадка-подход към агресора с автомата да се издигне скромен параклис в памет на загиналите източноевропейски борци срещу съветските империалисти.

Параклис в памет на хилядите бойци на полската "Армия Крайова". В памет на самозапалилия се в знак на протест срещу съветската агресия през 1969 г. чех Ян Палах. В памет на хилядите бойци на украинската УПА (Украинская повстаническая армия). В памет на унгарците, загинали при бруталното потушаване на антисъветското въстание през 1956 г. В памет на загиналите от руските куршуми берлинчани при кървавото потушаване на въстанието през 1953 г.

Достойно място в този пантеон заслужаваме и ние. Заслужават го хилядите участници в българското горянско движение. Най-масовото народно съпротивително движение срещу окупаторите-руснаци и срещу комунизма, който те носят. Движение, съзнателно пренебрегвано и омаловажавано от всички уж демократични правителства след 1989.

Обезсмислянето по този начин на сакралния за русофилите символ е радикално. Не могат да се борят с него на адекватно символно и реално ниво. Не могат да кажат на глас това , което мислят - че параклисът е в памет на "контрареволюционери". Не могат и да го подминат. Всеки път като отиват да си слагат венците пред оня с автомата, ще трябва да минават покрай параклиса на неговите жертви. И ще са принудени да отдадат почест и на тях. Не защото чувстват вътрешна необходимост, а защото още са принудени да се съобразяват с Европа.