Оня ден ми направи впечатление промяната в заглавната страница на Google, на която имаше част от най-известната картина на Едвард Мунк - "Викът". Причината - рождения ден на големия художник. Благодарение на Нели Огнянова, разбрах, че срещу Google може да има претенции за авторските права върху творчеството на Мунк. Проблемът е, че той е починал през 1944 г., което значи, че според сега действащото copyright законодателство, до 2014 г. не може рожденият му ден да бъде отбелязван без съгласие и без възнаграждение за носителите на права.
Как да кажа каква тъпня и безсмисленост е това? Идеята на copyright-а е да се гарантират интересите на автора, така щото той да може да твори свободно. Ако се зачетем внимателно в теоретиците на въпросното законодателство, никъде няма да видим пряко позоваване на интереса на наследниците на авторите. Ами не могат и да се позоват, защото самата философия на авторското право е основана на интересите на автора. Действащия автор, който може да сътвори нови произведения, и затова интересите му трябва да бъдат охранявани, защото това е както в негов личен интерес, така и в обществен - чрез създаването на нови произведения. Къде е общественият интерес при сега установеното времетраене на правата 70 години? Не само аз, всеки, който може да брои до десет и знае азбуката, ще заключи, че няма такъв. Сиреч налице е законодателство, което не охранява никакъв обществен интерес. Даже му пречи.
За да не влизам в теории, което наскоро правих, ще разгледам случая с презумирането на вина за нарушение на авторските права от страна на Google. Натъртвам на думата "презумиране", защото докато компетентен съд по надлежния ред не установи, че корпорацията нарушава нечии права, тя е невинна. Претендиращият трябва да докаже основателността на иска си, а не ответникът - основателността на своето действие. А малцина знаят, че дори в мракобесните по отношение на copyright законодателството САЩ нарушението не се преследва наказателно, не е углавно престъпление. Уреждането на спорове за нарушени copyrights e въпрос на гражданското право.
Собствеността, свързана са авторското и сродните му права, е дефинитивно различна от останалата, традиционната собственост. Отношенията на собственост се пораждат от акта на създаването от страна на автора и според духа на закона са свързани с гарантирането на възможността за продължаващо създаване от негова страна. Ама тоя дух отдавна е изфирясал. Какво е основанието на правата на наследниците? Въпросът ми не е от формален порядък, а от съдържателен. Каквото е придобил авторът в резултат на авторските си права, това е логично да им остави като обикновена наследствена собственост. Но какво наследяват при случая с правата? Наследяват поток/поточе пари, които по никакъв начин не са свързани с авторство, създаване, обществена полза, култура и дъра-бъра. "Дъра-бъра" са тези неща не в същността си, а във вида, в които са извратени от днешната copyright - чудя се "мафия" ли да напиша, или "транснационална олигархия".
Случаят Мунк-Google придобива коренно различен смисъл, ако го разгледаме през призмата на обществения интерес, и в частност обществения интерес от развитие и разпространение на културата. Убедена съм, че от инициативата на Google огромно количество хора са научили за съществуването на този гениален художник и една малка част от тях е продължила да гуглира за него и творчеството му. Сиреч благодарение на Google Мунк e станал известен на огромно количество хора и част от тях (неголяма, но съществуваща) са му станали фенове. Което никакви наследници, музи, неправителствени организации и държавни програми не могат да направят. Комерсиална полза Google очевидно няма. Остава обществената полза.
Гуглирайки самата картина "The Scream" ("Викът") - тя е най-известното му произведение, попаднах на твърде интересни подробности. В САЩ тя е в областта на Public Domain (обществената област, където не съществуват собственически права), тъй като за първи път е публикувана преди повече от 95 години. Обаче авторските й права се защитават от Норвегия, където авторското право се охранява като се сметне животът на автора + 70 години. Важна и с далеч вървящи последствия е Директивита на ЕС за Хармонизирането на copyright защитата, която явно тепърва ще проучвам.
И май целият авторско-правен бардак остави съвсем на заден план великата картина. Общоприето се смята, че тя изразява човешкото усещане на екзистенциален страх.
Има запазени доста конкретни инспирации - образни и емоционални:
- Изображението на небето е вдъхновено от червените сияния поради изригването на вулкана Кракатау през 1883 г.
- Пейзажът на задния фон е фиордът на Осло, гледан от хълма Екберг.
Поразяващото умение, което оставя един артист във вечността, е способността да съчетава несъчетаеми неща, подчинена на извеждането на свръхидея. Както е в случая. Нерде катастрофата Кракатау, нерде обикновен скандинавски фиорд, но те се обединяват от водещата фигура на преден план, изразяваща чист, неподправен ужас. Ужас, непредизвикан от нищо сюжетно в картината. Ужас абстрактен и затова още по-силно въздействащ. Отпращащ към някакви фундаментални основания - изригващите сияния от Кракатау, доминиращи мирния фиорд, са ключът към ужаса; а чисто цветово - червеното от катастрофата, неподвластна на каквато и да човешка сила. Сиянието на Кракатау доминира както цветово цялата картина, така и конструктивно я "натиска" надолу, подсилвайки екзистенциалния ужас. Ужас не от нещо конкретно, тъй като човекът е все пак близо до фиордите (безкрайно далеч от Кракатау), а от установяването на самия факт, че има Кракатау, т.е. ужасът от това, че има неподвластни ти неща. В случая Кракатау е несъществен за възприемането. Всичко може да е негово място - всичко над нас, неразбираемо за нас, заплашващо ни в самото основание на съществуването ни. Съществуването на западния човек е базирано на рационалността. И когато рационалността се сблъска със смъртта, с холокоста, с Кракатау, с миналогодишните цунами, тя "дава на късо". Оставя човек да се бори сам със страховете си. С екзистенциалния страх.
Но пак по мой табиет тръгнах за Пловдив, а се отзовах нейде из карстовите райони на Северна България. От казуса Google, Мунк и copyrights, без да усетя, се забих в някоя от дълбоките карлуковски дупки на екзистенциализма. А човек, който не е влизал в дупка (така на пещернячески жаргон се нарича пещерата) и не е усетил чара й, трудно може да усети удоволствието и обсебеността от този начин на писане и мислене.
Дупката никога не знаеш къде ще те изведе, особено ако ти е сефте. Но и да я знаеш, тя винаги те изненадва. Малцина са тези, които могат да кажат, че познават една дупка като петте си пръста. Пещернячеството е непрекъснато предизвикателство, по-трудно в известен смисъл от катерачеството, защото там всичко е ясно, открито, нямаш неизвестности, а долу пълният мрак винаги крие по някоя изненада. Неслучайно в пещерняческия фолклор има една песничка, която казва:
"Господ когото намрази
прави го той пещерняк
Да пада, да става, да лази
и да се лута във мрак"
Айде, крайно време е да излизам от copyright екзистенциалната пещера. Обаче явно екзистенциализма си струва да го обмислям.
Да зачекна малко темата и аз - не трябва да забравяме, че всъщност идеята на copyright-а, "авторското право" е да се гарантират интересите на издателя. Не на автора. Свободното творене е малко страничен положителен ефект. Понеже така и така си е сигурен като ефект (хората просто си творят така или иначе), основното не е било грижата за творящия, а грижата за монопола на книгоиздателя.
ОтговорИзтриванеЕх, от години не съм влизал в пещера... Да ти продължа песничката:
"...Пещерняк, пещерняк, пещерня-а-а-к,
ой ти, подземно дете
(прасе)!
Пещерняк, пещерняк, пещерня-а-а-к,
дупка акъла ти взе
(оле)!..."
Това поне го знам като припев на въпросната. Това в скобите - само ако някой от групата е в такова настроение да приглася така ;)