Най-голямата опасност пред нас сега е отказът от политика

Ще си направя експеримент. Със своите читатели и същевременно със себе си. Ще публикувам важни, основополагащи за тезата ми, изложена в заглавието, цитати, а накрая ще посоча автора им. Играта е очевидна - дали ще се съгласиш с неговите мнения, а накрая името на автора ще те накара да търсиш подмолна конспирация или ще си кажеш "да, не го харесвам, но е умен". Моята игра ще я кажа накрая, защото не е толкова интересна за четящите блога ми.

Ето какво ни каза тия дни тайнственият засега автор:

Протестът не успя да излъчи нито лидери, нито ясни послания и причината е, че той беше не просто протест срещу политиците, но и срещу политиката. Но ако обърнем гръб на политиката, как да решаваме споровете си? Например едно от често срещаните искания е за 50% гражданска квота в регулаторите. Идеята е добра, но как да изберем кои граждани да влязат в гражданската квота? Когато става дума за строежа на писти в Банско например, кой искаме да ни представлява - гражданите, които протестираха, защото искат да се строят писти, или гражданите, които бяха на улицата, защото не искат да се строят писти?

Липсата на ясно изразена надежда и алтернатива е това, което най-много ме притеснява. Хората казват "не може повече така да се живее", но пред урните те ще избират между партии, срещу които излязоха да протестират.

При такъв тип кризи протестите често изхабяват енергията за промяна и мнозина започват да мислят не как ще променят страната, а как ще я напуснат
 
Това създава едно потискащо усещане за стагнация. Видяхме гражданска енергия на улицата и хора, готови да защитават правата си, но ми е трудно да си представя политическото решение, което ще убеди хората, че тази енергия ще бъде използвана за позитивна промяна. И това е риск за бъдеща политическа криза.

Загубата на доверие в институциите на този етап се изрази в мирен граждански протест и това е най-хубавото, което можеше да се случи, но ако не намерим начин да използваме гражданската енергия за решаване на конкретни проблеми, следващата форма на протест може да е неплащане на данъци и сметки, а това е краят на една държава.

- Значи ли това, че моделът “сменяме правителства, но не политики” е изчерпан?
 
- Да. Досега всички криза в страната са се решавали чрез договаряне вътре в елита. Така беше и през 1990-а, и през 1997-а. Днес такова договаряне е трудно, а и няма да бъде достатъчно, защото сега обществото не е разделено на ляво и дясно, а на горе и долу. За жалост, когато делението е горе-долу, е много трудно да се управлява и единственият ни шанс е да върнем политическите разделения в обществото. На хората трябва да бъде предложен реален избор с ясното съзнание, че те могат да вземат решения, които да направят ситуацията още по-тежка. Само ако хората избират политика, а не просто политици, страната би била управляема. Моето мнение е, че щеше да е добре, ако  паралелно с тези избори се проведе референдум за национализацията на ЕРП-тата Лично аз бих гласувал против. Но хората трябва да знаят, че те вземат решения и носят отговорност за тези решения. Ние никога няма да имаме работеща политическа система, ако не позволим на хората да носят отговорност за конкретни политически решения.

Истината е, че добрите демокрации работят, защото са израснали от негативния опит на гражданите. Днес хората мислят, че могат да искат понякога абсурдни политики, защото очакването им е, че ЕС или някой друг така или иначе няма да позволи това да се случи. Моето разбиране е, че хората трябва да разберат, че ако гласуват за партия, която иска да излезе от ЕС, ние ще излезем от ЕС.

В обществото има толкова гняв и омраза срещу политическата класа (в нея влизаме и политолози и социолози), че не са много нормалните хора, желаещи днес да се занимават с политика. А както казват белгийците, когато си отидат отвратените, остават отвратителните. Днес хората мечтаят за правителство, което прилича на компютър: задаваш програмата, натискаш enter и компютърът прави това, което му е поръчано. Истината е, че улицата не знае как да направи този компютър. Хората настояват да ги управляват експерти, но такива, които никога не са били във властта, или близо до нея. Компетентността обаче предполага опит. Представете си, че за да намалим катастрофите по пътищата, решим, че професионални шофьори могат да стават само тези, които нямат книжка. Нещо подобно се иска днес по отношение на управлението на страната.

По ирония на съдбата България бе лицето на европейската парадигма "сменяйте правителства, не политики". Нейният курс на фискална дисциплина, въпреки слабите институции и високата враждебност на избирателите, убеди мнозина, че моделът може да проработи във всички членки на ЕС. Но протестите разклатиха това убеждение.

Но неспособността на гражданите да влияят на основните икономически политики с гласовете си набързо подкопа общественото доверие в демократичните институции и превърна улицата в най-ефективната политическа институция в страната.

Българският опит сочи, че демократичното управление може да бъде манипулирано, с цел да се отвлича вниманието на избирателите от исканията за икономически реформи в краткосрочен план. Но тази стратегия, оказва се, нанася големи щети. Отнемайки правото на хората да влияят на резултатите, които го засягат, новата политическа парадигма на ЕС изпари лоялността им към националните и европейските политики и лидерство, като междувременно унищожи и чувството им за гражданска отговорност.

Изборът на Европа не е в това дали да затяга коланите, или да стимулира растежа. Европейските лидери по-скоро трябва да избират между гъвкавостта и стриктността, между това да позволяват на избирателите да правят грешки или да губят легитимност. Както кризата в България вече показа, без необходимата надежда фискалната стабилност е просто едно различно име за стагнация.

Това са мисли на Иван Кръстев от 

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1855799
24 часа 21.03.2013

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5623871
Vesti.bg 21.03.2013

А малката моя игра е е, че оня ден написах гневен блогпостинг "Не политиците и партиите, а експертите се провалиха най-гръмовно последните 20-тина години",   изпълнен както с факти, така и с морално възмущение, вкл. и от Иван Кръстев. Но интелектуалната ми почтеност - а смятам, че имам такава, от която за последните 23 години не съм осребрила дори левче - ме кара да признавам Иван за един от много умните и доста почтени експерти.