Изборите, които правим.

Обзета съм, може би обсебена, от изборите, които предопределиха и продължават да предопределят съдбата ни. Тя е нереална, измислена - и всеобхватна. Като мъгла, погълнала всички ни, в която няма не само път или посока, даже ние не се виждаме ясно един друг. Срещаме се и се разминаваме с неясни мъгливи сенки, които по някаква конвенция (която не помним кой и кога ни я е наложил - а може би сами сме си я измислили) смятаме за хора, събития, същности... За нас мъглата е реалноста.

Много е лесно - и присъщо на народопсихологията ни - да обясняваме мъглореалността с нечия външна, зла воля: комунистите, Държавна сигурност, олигарсите, Иван Костов, лицемерния Запад, Ялта, Малта и даже турското робство. Сгодно ни е така, защото на фона на всеобщата злина, насочена срещу нас, ние се оказваме целите в бяло. Незаслужени и несправедливи жертви, но прекрасни, велики, талантливи, непорочни, героични, смели, несравними с когото и с каквото и да било. И ровичкаме дребнаво за псевдодоказателства, потвърждаващи величието ни.

Ренесанса сме го били започнали ние през 13-14 век със средновековните трафаретни изображения в Боянската църква. Бърдоква-Ивайло бил повел първото антифеодално въстание в света. Разрушителната за държавността и християнската идентичност на балканските славяни примитивна богомилска ерес била дала началото на албигойците и прочие софистицирани европейски ереси; а фактически нашите богунемили имат съществена роля за конверсията на значителни православни маси в исляма (виж напр. босненските мюсюлмани). Няма да ми стигнат страници за разсъбличането на онези ранни митове, затова ще се огранича с два романични паметника в темелите на националната ни митология - Раковски и Берон.

Направете си труда да прочетете четиритомника събрани съчинения на Раковски и след първия сподавен смях, ще ви обземе безпросветна тъга - той убедено доказва, че българите били първият народ на света, който дал началото на цивилизацията. Дребни комични детайли - "Африка" има старобългарски произход - понеже било много горещо, българите викали " а в реката, а в реката" и така станала "Африка". "Америка" пък произлизала от учудването ни "Ама река" (вероятно за Амазонка, или Мисисипи).

А за Берон "Рибният буквар" е бил някаква халтура, дребна занимавка, драсната между сериозния труд на живота му - седемтомната "Панепистемия" (писана 1861-67), на български "Всенаука". Писана е на френски, тъй като примитивният тогавашен български му е бил съвършено непригоден. И тази огромна натурфилософска система, обясняваща всичко съществуващо е била заслужено игнорирана в Европа (за която е писана неслучайно на френски и до ден-днешен не преведена български). Откъде да знае той, че енциклопедизмът и натурфилософията са останали далеч в 18-ти век, че всеобхватните спекулативни системи са анахронизъм, а в съвременния му 19-ти век на тяхна място се разгръщат отделните позитивистични науки.

Но ние сме избрали да издигнем на Раковски и Берон паметници неръкотворни, които и до днес набиваме в главите на невръстните деца.

Ами Левски? Ние сме избрали да не направим и опит да освободим през дългия път от Ловеч до София, съпровождан от едно-две заптиета. Ние сме избрали да не го погребем достойно и даже да забравим гроба му. Забравили сме майка му да умре в мизерия след Освобождението. Забравили сме и него - неслучайно Вазов нарича цикъла си "Епопея на забравените" . Да оставим настрана, че той е бил осъден в надлежен процес (при реформите в Османската империя е била въведена общо взето съвременна наказателно-правна система) заради обира на държавната хазна в Арабаконак и заради убийството на заптие.

Тези забрави - избори, направени от нас, парадоксално преобърнати, ги полагаме в основите на самохвално-романтичната ни национална ни митология, чийто ненадминат връх е един имперски, и то предварителен, т.е. неокончателен мирен договор между две изостанали империи, които пет пари не дават за населението, което разпредделят според геополитическите си интереси. И този чужд нам акт го имаме за национален празник.

Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:



Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.

Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:

Seal our fate with the choices we make

Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:

Red pill or blue pill

В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.

Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.