Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет

От Boeing Boeing разбрах за интервюто на Робърт Пърсиг пред The Guardian (а той не дава интервюта и заявява, че това първо ще е последното), което ме..., хм, каква е думата и има ли такава?... събуди нещо, което отдавна спеше. "Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет" заедно с "По пътя" на Джак Керуак бяха книгите, които силно определиха начина, по който се оформих като личност.

Прочетох ги горе-долу по едно и също време, когато излязоха. Наричам това време "късен Людмилин ренесанс" - края на 70-те - началото на 80-те. Тогава бяха преведени не само тези две, но и други книги, които излизаха извън "позволеността" в преводната литература. И за Рьорих научихме тогава. Но духът на свобода в културата бързо бе задушен след внезапната й смърт през 1981 г. Внезапна, казах, и се замислих. Тя не беше разузнавач, преминал от другата страна, като Литвиненко, но по друг начин бе опасна за режима в Москва. С пренебрежението си към социалистическата идеология, за което след 1989 г. по-късно разбрахме от спомените на хора от нейния кръг, но чийто дъх усещахме. Както и да е, това е друга тема.

Но когато четеш "Зен и..." (а съм го правила много пъти), или просто се сетиш за него, отново усещаш, че не можеш да разделиш света по теми, защото е неразделяем. Това е Качеството на Пърсиг, непрекъснато унищожавано от аналитичния скалпел на западния ни разум.

Когато го четях за първи път, разбрах, че винаги съм усещала този скалпел. На бялата стена на тавана, на който живеех, бях написала думите, с които започва филмът, който най-много харесвах - "Апокалипсис сега":

"I saw an worm
Who creeped along
The edge of a razor
Without getting cut
That's my dream
That's my nightmare"

Четейки "Зен и...", осъзнах, че съм писала на стената именно за аналитичния скалпел, но не съм го осъзнавала. И написах още един въпрос на стената, въпрос от книгата:

"А кое е добро, и кое не, Федър, трябва ли да питаме някой да ни каже тези неща?"

Нали си спомняте Федър от "Зен..."? От интервюто на Пърсиг разбрах това, което винаги съм подозирала - че книгата е автобиография, философска автобиография. Всичко е истина - и мотоциклетното пътешествие на Пърсиг със сина му Крис, и преподаването на философия, и изследването на качеството, и лудостта, до която това изследване довежда Федър/Пърсиг, и психиатрията, която разцепва личността и живота му на две.

Но кой определя, че е лудост? В интервюто си Пърсиг дава отговора, който го няма в в книгата: "Западната психиатрия описва това като кататонна шизофрения. Зенбудисткият канон го определя като дълбоко просветление."

И Керуак го има в живота на Пърсиг, разбрах от интервюто, което като че не ме изненада. Не ме изненада и това, че сега той, освен че плува с яхтата си, живее непрекъснато в "киберпространството, където се движат идеите". И още казва "Буда живее еднакво добре в схемите на компютъра, във веригите на мотоциклета и на върха на планината."

Мислех да преразкажа сбито интервюто, но разбрах, че не мога, пък и не трябва. Който обича "Зен и...", ще го прочете цялото - The interview: Robert Pirsig


А на снимката са Пърсиг със сина му Крис на мотоциклетното пътешествие през 1968 г.