„Турците със сила, гърците с книга“. Митът за двойното робство
Под термина „исторически мит“ обикновено се разбира отражението на
определено историческо събитие, което (отражение), макар да е доказана
историческа заблуда, продължава да се предава, понякога от поколение на
поколение, като „истина“. Това би могло да бъде една обща дефиниция на
понятието „исторически мит“. В по-тесен смисъл на думата то е представа за
минало събитие, тясно свързана с колективната идентичност на дадена етническа
или национална общност. В този случай историческият мит оформя и запазва
общността, като създава един споделен образ на миналото[1]. При положение, че всяко критическо
размишление поставя под съмнение самата колективна идентичност, а с това и
сплотеността на общността, историческият мит, разбиран в по-тесния смисъл на
думата, не допуска критически рефлексии. Самото поставяне под въпрос на
автентичността на миналото събитие се възприема като обида и провокира яростни
негативни реакции[2]. Ако тези, които изразяват недоверие към
историческия мит, са членове на дадената общност, те биват – главно символично
– изключени от нея; ако не са – те се смятат за враждебно настроени към нея.
В тази
статия се занимавам както с по-общата, така и с по-тясната интерпретация на
българския исторически мит, наречен „двойното робство“[3]. Идеята за двойното робство, подсказваща
паралели по отношение на суровостта и продължителността между духовното „гръцко
робство“, наложено на българите от Цариградската патриаршия, и политическото и
икономическо „турско робство“, наложено от Османската държава, се издига още от
Паисий Хилендарски в неговата История славянобългарска[4]. Както се
вижда от честата му употреба в учебниците по история, терминът „двойно робство“
придобива значителна популярност в българската историография. Той се употребява
и в истории на България, написани от чужденци[5].
Използван
от XIX в. насам, за да опише по един драматичен, клиширан и рядко поставян под
съмнение начин ролята на Цариградската патриаршия в българската история,
терминът „двойно робство“ засяга един от главните български исторически митове.
Основните негативни черти, приписвани на Цариградското църковно господство, са
следните:
– чуждият
му характер;
– ролята
на Патриаршията като инструмент на османско потисничество;
– ролята
на Патриаршията като инструмент на гръцките националистически амбиции;
–
икономическата експлоатация на българското православно паство чрез тежки
църковни данъци;
–
денационализация на българското население чрез налагане на гръцкия език в богослужението
и образованието, всичко това извършвано в сътрудничество с националистическата
гръцка буржоазия;
– морално
непристойното поведение на висшия гръцки клир.
В текста,
който следва, разглеждам тези твърдения.
Доколко
е чуждо „гръцкото робство“?
Разликите
между българското и гръцкото стават очевидни след появата на национализма и
конструирането на националните идентичности. Преди XIX в. обаче тези разлики
често изглеждат убегливи, тъй като по това време за колективната
самоидентификация е значима не етническата, а религиозната принадлежност, както
гърците, така и българите се чувстват преди всичко православни християни.
Наличието в рамките на Османската империя на общи религиозни практики, общи
ритуали и празници, общи места на преклонение и поклонничество, обща църковна
организация – Цариградската патриаршия – и така нататък води до появата на
автентично православно чувство за общност и солидарност, което достига своя
апогей през втората половина на XVIII в.[6] На тази османска православна християнска
общност са свойствени много черти на „прото-нация“, каквато описват Антъни Смит
и Ерик Xобсбаум: тя има свое име, своя територия, общ писмен език, институции и
обща „география на вярата“[7]. Разбира се, колективната
самоидентификация като православни християни не означава, че хората не
осъзнават етнически разлики и дори напрежения. Те обаче не засягат
преобладаващото чувство за принадлежност към единна религиозна общност.
Цариградската
патриаршия нито се представя за гръцка църква, нито се държи като такава.
Подобно на османското управление, духовенството на Патриаршията е доста безразлично
към етнически прояви и не преследва политика на етническа асимилация. Оказва
се, че преди XVIII в. по българските земи преобладава богослужение на
църковнославянски[8]. Дори в началото на XIX в. в Охрид –
важно и, по общо мнение, изцяло „погърчено“ епископално седалище в
непосредствена близост до гръцката етническа зона – гръцките митрополити
присъстват на богослужения на църковнославянски, водят кореспонденция със селските
свещеници-славяни на църковнославянски, освещават български училища и така
нататък[9]. Олга Тодорова подчертава, че „инородните
митрополити и епископи (гърци, елинизирани албанци, сърби и др.) не пречели на
славянското богослужение в българските църкви, нито забранявали култовете към
традиционните български светци“[10].
За разлика
от общоприетото мнение не всички членове на висшия клир на Патриаршията са
етнически гърци. За периода от 1453 до 1872 г. (когато е основана Българската
екзархия) се смята, че 13 от 97-те вселенски патриарси били от български
произход[11]. Общо тези български патриарси
управляват Патриаршията в продължение на около половин век. За един от тях дори
се предполага, че не говорел гръцки. Очевидно, в по-низшите ешелони на
църковната администрация броят на българските митрополити и владици е бил
значително по-голям, отколкото обикновено се предполага[12].
При тези
обстоятелства можем да се съмняваме дали преди 30-те – 40-те години на XIX в.,
когато амбициозният османски реформистки проект, познат като Танзимат, дава
равни права на всички религиозни вероизповедания в империята и така неволно
насърчава българския църковен сепаратизъм, българите действително възприемат
гръцките духовници като „чужди“. Както подчертава Ангел Димитров, обяснявайки
плавното навлизане на гръцкия език сред българите, „[к]онсервативното
преклонение към „своята“ религиозна институция постепенно измества историческия
спомен за религиозно-просветната самостойност и улеснява проникването на
гръцкия език и в църквата и в училището, макар че не е повсеместно явление“[13]. Това означава, че българите вече
възприемат Цариградската патриаршия като тяхна собствена църковна институция.
Паисий Xилендарски неохотно споменава, че българите „благоговейно“ приемат
гръцките духовници и ги почитат като архиереи[14]. И Христо Гандев изтъква, че „дотук
[20-те години на XIX в., Р. Д.] не могат да се наблюдават сили, които да
отблъскват или поне разделят българите от гръцката църква и гръцкия език“[15].
Трябва да
имаме предвид също, че до XIX в. думата „грък“ се отнася не само до етническите
гърци, но и до всички православни християни, независимо от етническия им
произход. Много западни пътешественици, явно разчитайки на информация от
местното население, назовават жителите на българските земи „християни“ или
„гърци“ (в смисъл на православни християни), макар тези „гърци“ да говорят
български[16]. Така английският пътешественик
Бенджамин Баркър (Benjamin Barker) отбелязва в своя Journal of a Tour of Thrace
(Дневник на едно пътуване из Тракия, Лондон, 1823), че „гърците“ от Адрианопол
използвали гръцки и български за четене и писане, но в селата около Пловдив
показвали по-добро владеене на български[17]. Когато се представят като „гърци“,
българите ползват и думата „ромей“, произхождаща от гръцката Ρωμαίος.
През османския период „ромей“ и Ρωμαίος означават „православен
християнин“ независимо от етническия произход. В своя Наръчник на Пловдивската
епархия поп Константин ни информира, че „(ж)ителите от този град са от пет
рода: турци, православни християни, които се наричат ромеи, арменци, манихеи,
т. е. обикновенно наричани павликяни, и евреи“[18].
Поетът
Димитракис Георгиадис папа Симионидис или Димитър Попсимеонов, грък според
гръцките изследователи и българин според българските, а най-вероятно „ромей“
според собствените си представи, нарича родното си Арбанаси, населено с
етнически смесено православно население, „Romeon katikia“ – „селище на ромеи“[19]. Забележката на Петко Р. Славейков за
българите от Пловдив, че „тие не търсят да станат гърци, а искат да бъдат
римляни (ромеи), затова когото от тях да попитам какъв е, той отговаря на
гръцки език: Его ими Ромеос (Аз съм римлянин). Така лъжат онези, които имат
жителите в Пловдив за гърци“, ни дава да разберем, че когато българите се
назовават „ромеи“, те действително имат предвид „членове на православната
християнска общност“, а не „етнически гърци“[20]. В изрази като „гръцка църква“ или
„гръцко духовенство“ думата „гръцко“ също може да се схваща като „православно“
и не притежава непременно етнически конотации.
Цариградската
патриаршия инструмент ли е на османско потисничество?
Схващането,
че гръцкото духовенство сътрудничи на османския режим, също се нуждае от
релативиране. Вярно е, че в рамките на системата на милетите православните
християни се радват на значителна автономия в замяна на подчинение и лоялност
към султана. Църквата, от своя страна, е отговорна за поддържането на реда и
спокойствието сред православната общност. И макар Патриаршията да е – според
Стивън Рънсиман – „църква в плен“, все пак тя не е просто инструмент в ръцете
на султана[21]. Поради големия брой православни
християни, населяващи Империята, тя е сила, с която османското управление
трябва да се съобразява. Впрочем Цариградската патриаршия се радва на по-голяма
независимост при османската власт, отколкото при византийското управление и на
значително по-голяма автономия, отколкото Московската патриаршия при руските
царе[22]. Тя следва своя собствена политика,
водеща предпазлив курс между традиционната лоялност към империята, вселенската
си мисия и материалните си интереси.
Каквито и
да са били връзките на Патриаршията с Високата порта, след основаването на
Българската екзархия през 1872 г. българските владици не се държат различно
спрямо нея в сравнение с Патриаршеските владици. Те защитават паството си, като
заедно с това напълно признават властта на султана. Някои от тях активно
сътрудничат на османските власти[23]. През април 1876 г. екзарх Антим I
призовава българите да не се замесват в (подготовката на) Априлското въстание[24]. Не само че наложеният образ на
Патриаршията като инструмент на османското потисничество се оказва доста
измамен, но и обвиняването на Патриаршията за политика, която и самата
Българска екзархия преследва, е интелектуално некоректно.
Инструмент
ли е Цариградската патриаршия на гръцките националистически амбиции?
До края на
XVIII в. Цариградската патриаршия непрестанно призовава паството си да не
попада под обаянието на просвещенската философия, либерализма и национализма[25]. Едва през втората половина на XIX в. тя
неохотно и само частично се превръща в инструмент на гръцкия етнически
национализъм. Всичко това ясно личи при разрива между Патриаршията и гръцкото
национално движение след избухването на войната за независимост през 1821 г. и
създаването в Атина през 1833 г. на независима гръцка църква под формата на
автокефална архиепископия. Последната е призната от Патриаршията едва през 1851
г., но гърците продължават да гледат на Патриаршията с недоверие, възприемайки
я като османска институция. в действителност за разпространението на своята
мегали идея (възстановяването на Византийската империя) Гръцкото кралство
разчита не толкова на Цариградската патриаршия, колкото на своите консулства и
syllogoi (културни клубове) из османските територии. Впечатлението, че
Цариградската патриаршия подкрепя гръцките националистически амбиции, произтича
от факта, че фанариотите, които са главните идеолози на мегали идея, са също
така доста влиятелни в църковната йерархия. Те обаче не са хомогенна група нито
идеологически, нито етнически.
Няма
съмнение, че Патриаршията и гръцкото кралство действително имат паралелни и
дори частично припокриващи се интереси. Тъй като Българската екзархия се
възприема като проект за бъдещата независима българска държава, опитите на
Патриаршията да ограничи обхвата на юрисдикцията на Екзархията – инспирирани
главно от опасението да загуби приходите от богатите български епархии – реално
обслужват националистическите амбиции на Гърция. Все пак, едва през 60-те
години на XIX в., след като се
изправя пред засилващото се българско църковно движение и губи подкрепата на
русия, Патриаршията e принудена да разчита все повече на помощта от гръцката
държава и се превръща в инструмент на нейните националистически амбиции[26]. Преди тези събития духовенството на
Патриаршията предпочита да посредничи между българската и гръцката страна,
опитвайки се да запази целостта на юрисдикцията си, което е главно в неин
собствен интерес и далеч от интересите на Атина.
Страдат
ли българите от икономическа експлоатация заради църковните данъци?
Църковните
данъци действително са много тежки[27]. Идеята обаче, че специално българите са
натоварени с тях, е подвеждаща. Усещане за потисничество и експлоатация от
духовенството действително съществува, но не само сред българите, а в цялата
империя, включително в територии с компактно гръцко население.
Като
цитира Narrative of a Journey in the Morea (Разказ за едно пътуване из Мореа,
Лондон, 1823) на Уилям Гел (William Gell), Ричард Клог подчертава, че гърците
твърдят как „страната изнемогва под три проклятия – свещениците, коджабашиите и
турците; и винаги подреждат това, което ги гнети, в този ред“[28]. Тази представа не се различава
съществено от концепцията за „двойното робство“. Третото проклятие –
чорбаджиите – се появява и в българските източници в комбинация с турците и
гърците[29].
Българите
обвиняват духовенството на Патриаршията и в корупция и алчност, непозволени
сексуални връзки и злоупотреба с алкохол, накратко в „недостойно поведение“.
Такова е положението и по гръцките земи. Всъщност до края на XVIII в. сред
гърците съществуват силни антиклерикални настроения. Те са характерни не само
за просветените интелектуалци, които са антиклерикалисти по философски съображения,
но и за обикновените хора, които се оплакват от неморалното поведение на
определени владици и настояват за тяхната смяна. При гърците тези протести,
разбира се, не включват никакъв етнически антагонизъм. По подобен начин стоят
нещата преди XIX в. и сред недоволните от духовенството на Патриаршията
българи. Първите искания да се смени гръцки владика с български (в Скопие,
Враца и Велико Търново) датират чак от края на 20-те и от 30-те години на XIX
в.
Владиците,
които се компрометират, често продължават да имат свои поддръжници, вследствие
на което се поражда разделение сред местните общности. В такива случаи виждаме,
че защитници и опоненти на владиката могат да се намерят както сред гръцките,
така и сред българските първенци. Случва се обаче и защитниците на даден
владика да са гърци, а опонентите му българи или обратно. Xоландският
антрополог Xанс Вермьойлен, който изучава подобни конфликти в Македония,
твърди, че „(р)азделението между гръцката и славянската страна в славянските
села е подобно на разделението между „приятелите и враговете на владиката“ в
гръцките села“. „Основната разлика, добавя Вермьойлен, е, че [в гръцките села]
тези конфликти не се трансформират в и не се подсилват от национални чувства“[30]. Но дори когато това се случва,
„партиите“ на защитниците и опонентите на владиката невинаги съвпадат с
етническите общности. Владика, отхвърлен от „българската партия“, често
продължава да бъде подкрепян от голям брой българи, които тогава биват
заклеймявани от своите противници като „гръкомани“. Според българския историк
Петър Ников митрополитският владика на Пловдив през 50-те години на XIX в.
Xрисант, известен и като яростен „българомразец“, е подкрепян от гърците в
града. Само една малка част от тези „гърци“ обаче са етнически гърци;
мнозинството се състои от „гръкомани“ (известни в Пловдив като „гудили“) –
етнически българи, които ползват гръцки език във всекидневието си и подкрепят
местния представител на Патриаршията[31].
Подобна е
ситуацията и в други големи български градове. Истина е, че тези „гръкомани“
подкрепят партията на Патриаршията и по икономически, професионални и социални
причини. Те обаче и продължават предишната ситуация, в която в православната
християнска общност не съществуват етнически разделения.
Опитва
ли се гръцкото духовенство да денационализира българското население чрез
налагане на гръцки език в богослужението и образованието?
Добре
известни са обстоятелствата, при които гръцкият език се разпространява сред
градското население на Балканите. Още през Средните векове гръцкото културно
влияние е огромно. В условията на османското господство, когато всички
православни християни, независимо от етническия им произход, живеят под властта
на Цариградската патриаршия, гръцкото културно влияние нараства още повече. В
голямата си част местните представители на Патриаршията са от гръцки произход,
а в случаите, когато не са етнически гърци, те са получили гръцко образование и
ползват гръцкия език във всекидневието си. В резултат на това в градските
църковни центрове богослужението и образованието се извършват почти изключително
на гръцки език.
В
търговските центрове, каквито има много по българските земи, буржоазията също
упражнява „погърчващо“ влияние сред не-гръцкото население. Гърците взимат
лъвския пай при търговските дейности на православните християни в Османската империя.
Това води до превръщането на гръцкия език в lingua franca на
търговците-православни християни в пределите на империята. Който иска да бъде
търговец или занаятчия, трябва да ползва гръцки. освен това гръцкият език се
асоциира със заможните градски елити, което му придава допълнителна
привлекателност и престиж. Както показва и случаят с Пловдив, гръцкият език се
разпространява в голяма степен и от жените, които смятат, че давайки на децата
си и по-специално на дъщерите си гръцко образование, ще увеличат техния
символен капитал[32]. Идеята, че само мъжете са говорели
гръцки, и то по професионални подбуди, а майките са се грижели за запазването
на българския майчин език, най-вероятно също е мит.
Изглежда,
че в християнската общност гръцкият не ce възприема като чужд език. Да цитираме
още веднъж Ангел Димитров: „Консервативното преклонение пред „тяхната“
религиозна институция [Патриаршията, Р. Д.] ... прави възможно проникването на
гръцкия език в богослужението и образованието“[33]. Всъщност връзката на гръцкия език с
гърците като етническа общност е доста хлабава. Преди XIX в. за мнозина от
самите гърци гръцкият език в повечето случаи вероятно изглежда етнически
немаркиран. Той е свещен език, използван от църква, претендираща да е
вселенска. Интелектуалците използват архаизираната книжовна или „учена“ форма
на езика като средство и за междуетническа комуникация. Подобно на
богослужебния, този „учен“ гръцки е почти напълно неразбираем за необразованите
гърци. в своята разговорна, „демотична“ форма, гръцкото koine също е
международно средство за комуникация, използвано от търговци, занаятчии и
производители от различни етнически групи. Ако въобще някога са притежавали
такава, тези варианти на гръцкия език в голяма степен губят етническата си
същност и се превръщат в над-етнични или етнически немаркирани, „международни“
езици. Може би именно тази етническа неутралност улеснява усвояването на
различните варианти на гръцкия като общ език/общи езици на османската
православна общност.
Докато
функциите на сакралния църковнославянски език все повече се свеждат до тясно
сакралната употреба, гръцкият книжовен език се развива в общ „православен“
език, използван от интелектуалци гърци, българи, власи и албанци. религиозната
и още повече просвещенската литература, написана на книжовния гръцки, e
предназначена за читатели от цялата православна общност, независимо от
етническия им произход. До каква степен гръцкият книжовен език наистина
функционира като книжовен език (в смисъл на езика на книжнината) и на българите
личи от огромния брой гръцки книги, присъстващи из българските земи. От 1750 до
1840 г. в тях намират разпространение 1115 заглавия печатни гръцки книги, а
български само 52, като първата печатна книга на български излиза през 1806 г.[34] Причината не е толкова „изостаналостта“
на българите спрямо гърците, колкото липсата на потребност от български книги у
българския четящ елит, тъй като гръцките книги до голяма степен удовлетворяват
нуждите му – и по съдържание, и по езикова достъпност.
В резултат
от озападняването на градските елити гръцкият език получава нов импулс за
разпространение. И в този случай обаче „погърчването“ рядко има същински
етнически подтекст; то е преди всичко процес на озападняване. Френската
култура, която се усвоява из цяла Европа като универсална, а не етническа
френска култура, започва да се разпространява и сред гръкофонските елити на
Балканите, сред които е позната като „алафранга“ (буквално „по френския
начин“). Изследвайки местните черти, които френската култура неизбежно
придобива на Балканите, Николай Генчев определя „алафрангата“ като европейска
култура с „гръцко оцветяване“[35]. Обаче, като оставим настрана употребата
на – впрочем в голяма степен, както видяхме, етнически немаркирания – гръцки
език, тези местни черти не са етнически гръцки черти. Алафрангата е толкова
чужда на гръцките селяни, колкото и на българските, а европеизираният
гръкофонски елит презира в еднаква степен както гръцките choriates (селяндури),
така и българските chondrokefali (дебели глави). Точно както в България се
критикува и осмива „гръкоманията“, така в Гърция това се случва с
„галоманията“. Всъщност двете представляват един и същ феномен.
Подобно на
французите – и не само на французите, – които смятат френския за езика на
универсалния разум и прогрес, не само гърците, но и много българи смятат
гръцкия не за езика на определена етническа група, а за езика на разума,
образованието и прогреса. те вярват, че по отношение на предаването на знания и
култура гръцкият превъзхожда българския. Предпочитат да говорят и да пишат на
този език и да дадат на децата си образование на гръцки. И по този начин се
превръщат в част от „гръкоманската“ общност.
Съществуват
много причини – от религиозно, професионално и философско естество, поради
които преди 30-те години на XIX в. българите с готовност приемат гръцкия език и
гръцкия, ще рече западноевропейския, градски стил на живот. Те не са
принуждавани нито от църковните власти, нито от гръцките или гръкофонски елити
да го правят. Не е необходимо да бъдат принуждавани; те спонтанно стават
„гърци“. Паисий обвинява не толкова гръцките духовници и търговци, че насаждат
своя език и култура сред българите; преди всичко той обвинява българите, че по
собствено желание усвояват гръцкия език и култура. По време на църковната борба
„гръцката“ партия, състояща се предимно от „гърчеещи се“ българи, се
противопоставя на българското образование много по-остро, отколкото самите
патриаршески митрополити.
Първи
извод: Дали „двойното робство“ е исторически мит в смисъла на историческа
заблуда?
В резултат
на появата на гръцкия и българския национализъм през XIX в. взаимоотношенията
между Патриаршията и българското паство се променят. Гърците изработват една
нова, етническа национална идентичност, основана на гръцката античност, която
не може да се сподели с останалите православни християни. Българите започват да
настояват не само за свои собствени училища (едно легитимно искане), но и за
затварянето на гръцките училища (едно не толкова легитимно искане).
Първоначално Цариградската патриаршия е притеснена от настойчивостта както на
гърците, така и на българите, тъй като тя не само подкопава вековния modus
vivendi, но и заплашва реда и спокойствието в християнската общност, за които
османското управление държи отговорна църквата. в опитите си да прекрати тези
обезпокоителни процеси духовенството на Патриаршията призовава османските
власти да предприемат мерки срещу „размирниците“ (както в случая с братя
Миладинови)[36]. По-често обаче то се опитва да
посредничи между българската и гръцката страна.
Макар
Патриаршията да е еднакво притеснена както от гръцкия, така и от българския
национализъм, все пак политиката и често (неволно) съвпада с тази на гръцките
националисти и на Гръцкото кралство. Именно заради това Патриаршията лесно може
да бъде заподозряна в преследване на същите гръцки национални цели. все пак
влиянието на Атина върху Патриаршията започва да нараства чак след 60-те години
на XIX в., а едва след 80-те години до Балканските войни Патриаршията, ще не
ще, се превръща в откровено гръцка националистична институция, особено по
отношение на контрола върху македонските епархии. Църковната борба и по-късното
съперничество между Българската екзархия и Патриаршията в Македония и в Тракия
образуват контекста, който насочва ретроспективния поглед на българските
национални историографи към интерпретирането на четирите века управление на
Патриаршията като непрекъснато и целенасочено усилие за погърчване на
българите, както и към приемането на Паисиевото полемично представяне на
управлението на Патриаршията като „робство“ или „иго“ за научна концепция.
Това,
което превръща „двойното робство“ в мит, в смисъл на вкоренена историческа
заблуда, е преди всичко систематичната интерпретация на етнически неутрални
обстоятелства и събития като прояви на етнически антагонизъм между българи и
гърци. Векове наред българите възприемат Патриаршията не като етнически гръцка,
а преди всичко като своя над-етнична православна институция. Това е тяхната
църква, която управлява религиозната общност, която им предоставя основата на
колективната им самоидентификация като православни християни. Тъй като гръцкият
език в голяма степен се смята за етнически неутрален, общ език на християнската
общност, „гърчеенето“ също така се явява като етнически неутрален феномен,
свързан с образованието, социалната класа и статус, но неповлияващ на основната
лоялност към религиозната общност. Едва през XIX в., когато основната лоялност
на жителите на Балканите се измества от религиозната към етническата общност,
„гърчеенето“ започва да се превръща в морален проблем. За Паисий „гърчеенето“ е
все още заблуда; за националистите от XIX в. то е вече родоотстъпничество.
Драмата, предизвикана от новата морална дилема, изисква и „драматизиран“
противник, както и подобаваща „драматизираща“ терминология: „гръкоманство“,
„родоотстъпничество“, „двойно робство“. Както е характерно за всички исторически
митове, и „двойното робство“ продължава да се възприема като „чиста монета“,
въпреки че авторитетни историци като Йордан Иванов, Xристо Гандев и други
оспорват неговата валидност[37].
Втори
извод: исторически мит в смисъл на компонент на българската национална
идентичност ли е „двойното робство“?
Неуместното
драматизиране на това, което се случва, значително e допринасяло за
превръщането на „двойното робство“ в исторически мит и в смисъла на компонент
на българската национална идентичност. Терминът „двойно робство“ намеква, че
българската нация е била покосена от извънредната беда да понася две сравними
робствa. Всъщност богослужението на чужд език, появата на градски елит, който
да говори език, различен от този на хората от други социални слоеве,
образованието на чужд език, организирано от този елит, са феномени, общи за
цяла Европа, а вероятно и за голяма част от света. В католическия свят
латинският е езикът на богослужението. В Хабсбургската империя немският е
езикът на администрацията, образованието, културата и социалната отличеност,
макар по-голяма част от населението да говори други езици. Дори и в европейски
държави, които не са многонационални империи като франция, Англия и Испания,
населението е лингвистично и културно доста хетерогенно и говори на езици,
различни от този на администрацията и социалния елит[38]. Особеността на Османската империя се
състои в това, че в резултат на системата на милетите езикът на църковната
администрация играе ролята на „държавен език“ в рамките на православната
християнска общност. Обикновените хора не са задължени да изучават официалния държавен
език, османския турски, и рядко им се налага да го знаят. Това обаче не прави
българския случай уникален или особено драматичен.
Съществуват
множество паралели между положението на говорещата гръцки балканска буржоазия,
оказваща погърчващо влияние сред българите, и социолингвистичната ситуация в
Западна и Централна Европа. Г оворещата немски буржоазия в Чехия и Словения
упражнява по-немчващо влияние; по подобен начин в Белгия френският се
разпространява от франкофонската буржоазия сред нидерландски говорещото
фламандско население на Фландрия. В тези страни Католическата църква не се
държи по-различно от Патриаршията в Османската империя: тя поддържа
върховенството на немския, съответно френския език по градовете и толерира, а
понякога дори защитава употребата на местните езици сред селячеството, тъй като
това и помага да удържа паството си в пътя към Бога. Съществува също така и
сходство във формите на съпротива срещу „денационализацията“ на населението,
сходство във формите на представянето и като „насадена“ от „чужденци“ и дори
сходство в назоваването на участниците: терминът „гръкомани“ съответства на
нвтЗкШап, както наричат немски говорещите словенци, и на/гатШЦот, както
фламандските националисти заклеймяват френски говорещите фламандци в Белгия. Накратко,
гледано от една по-широка европейска перспектива, „гръцкото робство“ започва да
изглежда доста широко разпространен социален опит.
Дали
„гръцкото робство“ е „исторически мит“ по начин, подобен на „турското робство“?
Най-вероятно вече не. Ако четем български текстове от края на XIX в., ще
останем с впечатлението, че по онова време „гръцкото робство“ се смята за точно
толкова омразно, а понякога дори повече, колкото турското. Все пак, докато
митологическите аспекти на „турското робство“ да са все още живи, тези на
„гръцкото“ сега като че ли постепенно отмират. Вярно е, че образът на
Патриаршията и на гръцката буржоазия като целенасочено работещи за превръщането
на българите в гърци все още може да се открие в някои научни публикации. Това
обаче се дължи по-скоро на силата на навика или на невежество, отколкото на
твърдото придържане на съответния автор към митологическото възприемане на този
аспект от българското национално минало. Днес поставянето под съмнение на
твърдението, че Патриаршията наистина векове наред е водила политика по
погърчването на българите, не се смята за чак такова посегателство срещу
българската национална идентичност, каквото е поставянето под съмнение на
политиката на Османската империя по потурчването на българите. Причините, поради
които демитологизирането на „гръцкото робство“ вече не поражда толкова яростни
страсти, заслужават по-задълбочено проучване. Тук ще се осмеля да посоча само
две обстоятелства. Преди всичко, сред самите българи умерените дейци от
църковното движение се радват на много по-малко преклонение, отколкото
радикалните участници във въоръжената борба за национално освобождение. Затова
и в българската историография се приема по-лесно поставянето под въпрос на
негативното влияние на техните противници – гърци и „гръкомани“. На второ
място, доколкото оцеляването на „исторически митове“ в огромна степен зависи от
тяхната политическа релевантност, митът за „гръцкото робство“ постепенно
отмира, когато, след 70-те години на XX в., българо-гръцките отношения започват
да бележат постоянно положително развитие.
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
Превод от английски Надежда Гълъбова
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
Превод от английски Надежда Гълъбова
Уви по целият свят в момента стават доста неприятни неща и всичките са породени от правителствата, които хората не одобряват. Интересно беше да прочета вашата статия и се радвам, че го направих. Наистина църковната борба и по-късното съперничество между Българската екзархия и Патриаршията в Македония и в Тракия образуват контекста, който насочва ретроспективния поглед на българските национални историографи към интерпретирането на четирите века управление на Патриаршията като непрекъснато и целенасочено усилие за погърчване на българите, както и към приемането на Паисиевото полемично представяне на управлението на Патриаршията като „робство“ .Като че ли от години ние ве се даваме на някои и все сме под някакво иго, дори и свое вътрешно.
ОтговорИзтриване