Смъртта на пълния член. Реплика на Юлиан Попов в Дневник.бг

Реплика към Юлиан Попов, "Националното преселение от ЪТ към НА", Дневник,бг 28.01.2012. Текстът ми е писан и публикуван отдавна, но го поствам в контекста на дискусията втори път.

Смъртта на пълния член

Това не е новина, а констатация на процес, протекъл в последните 10-15 години и безвъзвратно завършил. Това, че не е издаден смъртен акт по надлежния ред, не значи, че въпросният член е жив и здрав.

Дискусия в един форум по повод реклама "Търсете бикът" ме накара да се замисля за неграмотността, но и отвъд нея. На практика вече не може да се срещне книга, вестник, субтитри на филм или надписи по телевизията, в които да не намериш нарушение на правилото за пълния и краткия член. За обявите отдавна сме претръпнали - "Магазина е затворен", "Ресторанта работи до 24 часа" дори не ги забелязваме.

Убедена съм, че ако се направи изследване на значителен брой неофициални текстове от Интернет (от форуми, мейлове и чатове), ще се потвърди отдавна известният факт, че поради правилото за пълния и краткия член практически 95% от българите са неграмотни. Казано инак, за 95% от българите правилото за пълен и кратък член е трудно за усвояване и прилагане.

И фактът, че езикови носители, които традиционно са базирани на книжовния език и са негови носители (книги, вестници, субтитри) по правило нарушават това правило, означава само едно - то е мъртво, усетът за него на пазителите му (коректори, редактори, автори) е умрял.

Лесно е да потърсим причините за това в последните 15 години - оттеглянето на държавата от поддръжката на културата, упадъка на българското образование, безхаберието на свободната преса, желанието на издателите да спестят пари за добри коректори..., сигурно още много неща могат да се изредят. И не че няма да са верни, но не са достатъчни като обяснение.

Проблемът с пълния и краткия член не само съществува преди 1989 г., той съществува откак през 19 век започва да се формира българският книжовен език и буни непрестанно езикови, литературни и политически страсти до 1944 г. Същината му е много проста - няма български говор/диалект, в който да съществува това правило. То е изкуствено съчинено - на синтактичен (квазипадежен) принцип - граматичният извършител на действието, т.е.
подлогът на изречението се членува с пълен член. Членува се този обект от мъжки род, който извършва действието от граматична гледна точка. Граматичният извършител невинаги съвпада с реалния или логическия. Как да се прецени кой е извършителят? Ами преценява се кое е действието и се пита кой го върши. Само с дребната подробност, че не е съществувал реален български говор/диалект, където това да е функционирало. Т.е., никога не е имало езикова среда, езикови носители на това мислене, на тая логика.

Първоначално това правило е установено още в практиката на Пловдивската и Търновската езикови школи преди Освобождението, а се свързва с една по-стара традиция, създадена от Неофит Рилски. Каравелов и Марин Дринов са запазили само пълния член, но след Освобождението в широката практика са разпространени и двете форми, характерни за различни говорни области. В края на 19 век има три държавни опити за реформи.

Комисията за езикова реформа от 1893 г. предлага механическо правило за разграничаването им (пълен член се употребява при безпредложни съчетания, независимо от синтактичната (квазипадежната) им функция, а кратък член — в предложни съчетания, например "столът падна", "донеса столът", но "седни на стола", "стани от стола").

Комисията от 1895 г., Ив. Вазов като просветен министър през 1898 г. и Тодор Иванчев като просветен министър през 1899 г. възприемат изкуственото синтактично възрожденско правило. Този правопис, наречен Иванчевски (също и Дриновско-Иванчевски), слага край на правописните спорове от последното десетилетие на 19 век.

След войните новата земеделска власт се заема решително да промени устоите на държавата, вкл. и правописа. През 1921 г. министърът на просветата Стоян Омарчевски от кабинета на Стамболийски, след допитване до малка комисия изтъкнати езиковеди, предприема опростяване на правописа. За употребата на пълен и кратък член при имената от мъжки род се въвежда фонетично (еуфонично, т.е. благозвучно) правило: пълен член пред думи, които започват с гласна (за избягване на хиатуса, т.е. зева), а кратък член пред думи, които започват със съгласна, например "човека дойде", "ловецът уби орела",
"българският език", "българския народ".

След преврата през 1923 г. е назначена незабавно нова правописна комисия, начело с проф. Любомир Милетич, по препоръка на която се възстановява синтактичното правило за употреба на пълния и краткия член в м. р., ед. ч., например "столът се обърна", но "подай ми стола", "седни на стола".

След преврата от през 1944 г. новата власт назначава голяма комисия от езиковеди и писатели и извършва правописна реформа със специална наредба-закон. Правописната комисия предлага да се употребяват свободно двете форми на члена в м. р., ед. ч. (пълен и кратък член). Министерският съвет обаче не приема това и запазва старото синтактично правило, доста трудно за прилагане.

Трудността идва от това, че граматичният извършител на действието невинаги съвпада с реалния или логическия и за да се види извършителят, трябва да се прецени кое е действието. В живите говори/диалекти никога и никъде не е имало такова правило и то не съществува в говоримия език, а само в писмения. Децата трябва да го усвояват изкуствено в училище, без да се базират на околната говорна среда. А като добавим и трудностите със
страдателния залог, става майка плаче. Да вземем изречението "Носът е счупен от камъка на пакостника" и да питаме едно дете кое е действието. Обзалагам се, че според повечето счупването е действието, но от граматична гледна точка действието е "е счупен". Ей ти пълно разминаване на граматичния извършител (носа) с логическия (камъка) и с реалния (пакостника). В случая граматичният извършител пък е и реалният потърпевш.

В кръга на шегата, казват че академиците държат на пълния член в езика ни само по политически причини. Например, за да се вижда, че македонскиОТ език има нещо доста общо с българския. И пак по логиката на шегата, понеже си оправихме проблемите с македонците (в основни линии), мисля, че спокойно вече можем да узаконим един реално съществуващ факт - синтактичното правило за употрбата на пълен и кратък член в мъжки род единствено число не съществува реално в българския книжовен език. Езикът е жива система, която се развива, а езиковите норми рано или късно се променят, съобразно с
развитието на реалния език. И след като не само огромната част от българите не са в състояние да го прилагат в лични текстове, но и в по-голямата част от официалните писмени текстове (книги и вестници) правилото не функционира, редно е да напишем смъртния му акт. По мое мнение най-добър е вариантът на комисията от 1944 г. - дублетност, т.е. свободна употреба и на двете форми.