Българи като нация има някъде от първата трета на 19 век. Христофор Павлович, когото споменават във всички възрожденски ала-бала, има например следната фраза "моето отечество Силистра". Да го изтълкувам за семантично неизкушените - понятия като "отечество", "родина", "народ" са по-късно творение. (Кога и как - е много интересен, но доста дълъг - следователно обект на отделен размисъл - въпрос).
Мога да дам доста подобни цитати от възвеличани от вечно конюнктурните историци-националисти исторически личности, които сочат, че докъм края на първата трета на 19 век, т.е. до към края на 30-те години на 19-век, не е съществувал какъвто и да е български елит, споделящ идеята за български народ, камо ли за българска нация.
А същевременно не само в училищата, но и в университетите се преподава нелепицата, че Стойко Владиславов, популяризиран от нашите националисто-историци като Софроний Врачански, бил последовател на Паисий Хилендарски. Дрън-дрън! Няма ни пряко (в писанията на Софроний, а те са доста подробни), ни друго косвено доказателство, че той е чувал, виждал или чел Паисиевата история. Ми няма! Какъв последовател му е тогава?
И в цялата възрожденска история, която ни набиват в главите от детската градина през училище и университета, чрез филми, книги и медии е пълно с подобни "МИ НЯМА!" Талантливият роман "Време разделно" има толкова общо с историята колкото аз с Наоми Кембъл. Авторът е използвал като основа на наистина великолепното си творение известната хроника на поп Методи Драгинков, за която съвременните историци безспорно доказаха, че е фалшификат, сиреч писана много по-късно - очевидно с идеологически цели.
Връщам се по-назад - Христофор Жефарович, изрисуван от нашите историци като едва ли не първият автор на българския символ и герб. Да, бе! Има и такава картинка сред многото други, само дето той изобщо не се е смятал за българин, а и по произход и местоживеене си е тъй. И да добавя, че сред картинките му има такива на - меко казано - спорни народности.
А друг път ще разкажа, че българи са зверствали над българи и в Батак, и другаде, а османското правителство е изпращало редовни войски да ги усмиряват и да прекратяват масовите кръвопролития. Някой да ви е казвал такова такова нещо в уроците по история?
To be continued
Напротив.Аз имам много твърдо посочено мение.Държа си на това ,боря си и си защитавам позициите.Защото си давам сметка че от всеки нас зависи да се направи и промяна
ОтговорИзтриванеХм, а двата софрониеви преписа на Паисий? Айде нашия да е фалшификат, ама и букурещкия...
ОтговорИзтриване@ Роси
ОтговорИзтриванеДай линк, моля - интересно ми е мнението ти.
@ Спас Колев
За Софроний се поизсилих, прав си, с цел спестяване на място, сиреч да не пиша фермани. Единият препис е автентичен, за другия има спорове.
А сега подробно (това, което спестих за краткост):
Основната ми теза е:
СОФРОНИЙ НЕ Е УЧЕНИК ИЛИ ПОСЛЕДОВАТЕЛ НА ПАЙСИЙ.
Освен единия безспорен препис на Паисий, той има преписи на два часослова, на един дамаскин, както и няколко превода, също така е автор на интересното от съвременна гледна точка и аектуално от тогавашнае "Изповедание на трите вери".
Часословът е специфичен средновековен жанр - църковна богослужебна книга, съдържаща текстовете не неизменните дневни служби (съдържащи 3 псалма, няколко стиха и молитви). В православните църкви. "Часовете" са всъщност определено време от деня:
1-ви - около 7 сутринта
3-ти - около 9 ч.
6-ти - около 12 ч.
9-ти - около 15 ч.
Ако те интересува, мога и по-подробно да разкажа.
Дамаскинът пък е специфичен български късносредновековен жанр (17-18 в.) - пъкописен сборник с религиозно-нравоучителн творби - жития, апокрифи, поучения, проповеди; също така преводи от сборника "Съкровище" («Thesauros») на гръцкия проповедник от ХVI в. Дамаскин Студит - оттам иде и названието на жанра.
И тук иде интересното - в различните редакции често се отразяват народностните/родолюбивите чувства на съставителиште; съвременни събития, характерни челти на българския бит; понякога се включват и фолклорни разкази.
Смятам, че Софроний субективно е приемал преписа си на Паисиевата история не по различно от преписа на часословите и на дамаскина. Косвено аргумент е творбата на живота му - "Житие и страдания грешнаго Софрония":
В нея той не отделя внимание на преписваческата, преводаческата и авторската си работа, камо ли пък да има дума за Паисиевата история - а същевременно подробно отразява съвременните политически събития - както локални (сепаратизма на видинския Осман Пазвантоглу и кърджалийския анархизъм - и борбата на централната османска власт с тях), така и по-общите за българите събития (руско-турските войни).
Голямата заслуга на Софроний е за създаването на новобългарския книжовен език, което и той сам сочи като своя непрекъсната цел - "Затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику".
И аз не оспорвам основната теза, а само отделни подробности. :)
ОтговорИзтриванеНапример, определянето на помаците от клането в Батак като българи е спорно, доколкото самите те не са се смятали за такива.
Ами защото самото Житие и страдание е литературна автобиография, или по-точно мемоар в смисъла, често използван днес, със своя агенда, в която преписа на ръкописа на Паисий може да не заема основно място.
ОтговорИзтриванеСамата Паисиева история е религиозно-поучителна творба, чиято главна цел е да покаже на българите, че са богоизбрана нация, натоварена от стари времена с Божия мисия сред другите народи и именно по тази причина трябва да се осъзнаят като нация. В този смисъл Софроний следва доста добре Паисиевата идея.
Но не виждам какво точно трябва да аргументира фактът, че Софроний не е отдавал нацио-творческо значение на преписа си. Създаването на новия български литературен език вече Е нацио-творчество и нацио-будителство, особено по време на гръцката доминация в културата, когато да си православен християнин е означавало да слушаш богослужение на гръцки и да си потопен в гръцко-центрично общество.
Нещата са малко по-сложни и е по-добре да не се залита в другата крайност, особено като говорим за хуманитаристика.