Необходимо пояснение: "загубени" да се разбира като "загубеняци".
Напоследък гледах много телевизия. Не ми се четеше и пишеше. Но все пак не ми бе толкова зле, че да лежа и да зяпам тавана, респ.стената до леглото ми, и затова гледах тв - нещо, което по принцип мразя и не правя. Гледах това, което гледа майка ми, сиреч сериали. Но не латиноамериканските сапунени опери или сапунени семейни саги ала "Дързост и красота", а две нива по-горе - криминалните и юридическите сериали по AXN, AXN Crime, Foxlife, Fox Crime, Hallmark. Потресох се. От превода. Аз не владея добре английски, особено говоримия, но това, което знам, ми е достатъчно, за да се възмутя. Само няколко примера (а за близо месец гледане те бяха безобразно много):
В някаква кримка намират следа от обувка и инспекторът казва "тук ще помогне зъбен камък". Не знам точното значение на израза, но очевидно става дума за някакъв материал, подобен на този, с който се правят отливки за стоматологични цели, и с който трябва да се направи отливка от стъпката. После в сериала се потвърди предположението ми, защото въпросната отливка им помогна да хванат когото трябва.
Друга кримка. Някакви забъркани истории за писатели, издатели и прочие. Един автор е убит и инспекторът пита "кой сега ще има роялти". В случая "royalty" означава "приходи от авторски права".
Кримка, в която са забъркани ИТ компании и ИТ специалисти. Един казва "има буболечка в системата". Буболечка му е нагазила мозъка!!! Основното значение на "bug" наистина е "буболечка", но сега всеки среднограмотен компютърен ползвател знае какво значи "бъг" в ИТ сферата. Интересно е как е възникнало това значение. Първият компютър, по правилно е да се каже "електронно-изчислителна машина", дядото на компютъра ("Ениак" и подобните) е бил с размер цяла стая, пълна с лампи, релета и прочие елементи. Понякога се е случвало хлебарка или паяк да влезе между пластините на релето, естествено се изпържва и остава там. Което нарушава работата на машината и войници (защото това е по време на Втората световна война), са отивали да превключат релето и да разкарат буболечката. Явно е имало сума хлебарки и прочие гадинки, затова тръгва употребата на "бъг" в смисъл нередност, скапаност в машината, която после еволюира само за софтуера.
Кримка, в която арестуван един печен престъпник, полицаят започва да му говори "Арестуван сте. Имате право да мълчите..." и оня го прекъсва "знам Миранда". Бамааму, във филма дотогава няма никаква Миранда, а и после не се появява. За какво иде реч? За едно важно решение на Върховния съд (в САЩ има прецедентно право и решенията на Върховния съд грубо казано са нещо като решенията на нашия Конституционен съд - стават норма в подобни случаи) по делото "Миранда срещу щата Аризона". Става дума някакъв латинос Ернесто Миранда, арестуван в началото 60-те години на миналия век за изнасилване, който си признава (след малко пердах и заплахи) пред полицията. При обжалването адвокатът му се позовава на Петата поправка на американската конституция, според която заподозреният има право да се откаже да дава показания, които го уличават (правото на мълчание). Делото стига до Върховния съд и там решават, че освен на Петата поправка, обвиняемият се ползва и с правата, гарантирани от Шестата поправка - правото на адвокат, освен ако обвиняемият е знаел за това си право, но се е отказал от него. Миранда е оправдан. Но делото е прецедент и оттогава при задържане полицията трябва да съобщи тези права на обвиняемия, нещо, което добре знаем от криминалните филми" - прочитане на правата: "Вие имате право да мълчите. всичко, което кажете, може да се използва срещу вас в съда. Вие имате право на адвокат, ако не може да го осигурите, той ще ви бъде осигурен /в смисъл служебно назначен/". Арест, извършен без това прочитане на правата, е грубо нарушение и всички получени при него твърдения нямат никаква стойност пред съда. В случая преводач трябваше да преведе "Знам Миранда" със "Знам си правата".
Ох, не съм запомнила всички глупости, натворени основно от преводачите на "Доли Медиа Студио" и известна част - от "Александра филмс". Обаче те не са приоритет на филмите. Преди време се занимавах с книги и известно време четях като наркоман всеки новоизлязъл трилър. След като погълнах порядъчно количество, им хванах цаката, сиреч интуитивно разбрах, че те (както и масата филми и сериали) са занаят, а не изкуство. Носталгиците по соцкултурата биха употребили думата "халтура", но аз мисля, че тя в случая е нерелевантна. В пазарните общества има висока и масова култура. Високата се смята за изкуство, а масовата е занаят. Високо професионален, недостъпен на всеки - но занаят.
Социализмът хранеше и подхранваше илюзията за всеобща висока култура (Людмила Живкова въведе концепцията за "всестранно развитата личност"). Поради тази причина например у нас се преведоха няколко романа на Агата Кристи, макар че тя е написала десетки. След 1989 г. започнаха да превеждат всички наред и се оказа - о, ужас! - че те са глупости на търкалета, масова култура, халтура - абе, не се четат от интелигентния човек. Така бе и с други автори. Социализмът се стремеше да превежда качественото, стойностното (разбира се, без "идеологически вредното"), за да възпитава всестранно развита личност. В резултат на това пред книжарниците редовно имаше опашки за новата чуждестранна книга, която са "пуснали". Отделен е въпросът, че масата хора ги купуваха, и даже ги четяха, защото те бяха белег на статус и престиж. И - хаха! - си ги подреждаха в библиотеките в хола. За да ги виждат гостите и да се изпълнят с високопочитание пред домакина.
След 1989 г. се оказа, че същите тези хора пет пари не дават за високата култура, а са петимни за продукцията на масовата култура. Съответно издателствата започнаха да я бълват. В това няма нищо трагично. Високата култура не е за всеки. Тя изисква някакви познания, умения за четене, вкус... А огромната част от хората искат от книгата забавление, развлечение след бачкането.
Да се върна към моите загубеняци. Не мога да забравя срещнати в трилърите безумия като "червеноврати" - в смисъл на определени хора, УосБош и СанСан в смисъл на градове. Няма такива хора и няма такива градове, дявол да го вземе!!! WasBosh е мегаполисът, формиран от редицата градове от Бостън до Вашингтон, SаnSan съответно - мегаполисът от Сан Франциско до Сан Диего; червеновратите са "rednecks" - "селяндури".
Защо тогава се възмущавам от калпавите преводи и преводачи? Ами защото смятам първо, че човек трябва да си гледа качествено работата (при капитализма това важи с по-голяма сила, отколкото при социализма). Второ, защото един качествен превод на сериал или трилър при една малка част от хората може да възпита вкус към четене и да ги накара да потърсят и някое "висока" книга или филм. Защо това си струва - ще кажа след малко. И защото знам калпавите нашенски преводи на какво са резултат. На скръндзавостта на издателите. Не искат да дават пари на добри преводачи след като някой току-що дипломирал се може да свърши същата работа за по-малко пари и за по-малко време. Да, разбирам, че като плащаш на добри преводачи, цената на книгата ще е по-висока, но мисля, че си струва да се инвестира в това, защото то означава и възпитаване, създаване на по-взискателна публика, която в замяна на взискателността дава на издателите постоянство, вярност. А въпросната публика в замяна високата цена получава качествени преводи. Ама повечето наши издатели са подобни на повечето ни бизнесмени - искат сигурна и бърза печалба.
А да си преводач е изкуство. Не въпрос на завършена английска филология. За добрия превод трябва да се познава културата (в широкия смисъл на думата) на дадената страна, всекидневния живот, историята, и още сума колко за нея... Какви преводачи бяха Димитри Иванов и Кръстан Дянков... От техните преводи съм научила толкова неща за САЩ (отделен е въпросът за естетическото удоволствие). Преди време в някакъв трилър срещнах фразата "Той е от поколението на Хай Ешбъри". Нищо неговореща на родния читател. А Димитри примерно би сложил бележка под линия, че това е квартал в Сан Франциско, който се смята за първоначален развъдник и нещо като седалище на хипи движението 1967-1968 г. Къде има в днешните трилъри бележка под линия?
Е, решението на проблема е да не гледам телевизия и да не чета масова литература. Което и правя :-) Бях се залежала първо заради сериозната депресия, после заради ишиаса, който ме нападна. Ама има и хора, които тръгват от тази масова култура и отиват отвъд нея. За тях ми е тъпо - че са лишени от съществена част от въпросния импулс да прекрачат отвъд масовата култура. Или ми е тъжно. А също така ми е тъжно и за добрите преводачи, които остават непоискани, непотърсени от издателите поради по-високата цена на труда им. А тази цена, съотнесена към развитите държави е безумно ниска. Обаче у нас издателите експлоатират безумно преводачите . Достатъчно е да се съпостави съотношението на заплащането на преводачите към цената на книгата у нас и в развитите държави и ще се види степента на тази експлоатация. Но това май е друга, по-обширна тема. Отвъд загубеняците в превода.
понеделник, 25 февруари 2008 г.
събота, 23 февруари 2008 г.
Българска работа
Оня ден имаше никакви хора да митингуват пред парламента. А вътре управляващите говориха очевидни глупости. Тъжно... Или безнадеждно? Ако е утеха, винаги е било така. Накара ме да се размисля Тихомир Димитров.
И да се върна към Възраждането - така митологизирано не само от историческата наука, от читанките и учебниците, но и от неизбежно породената от науката и училищното обучение народна памет.
Иван Хаджийски е един от малцината, които донякъде го развенчават:
"Бит и душевност на българския народ" 1 т.
И да се върна към Възраждането - така митологизирано не само от историческата наука, от читанките и учебниците, но и от неизбежно породената от науката и училищното обучение народна памет.
Иван Хаджийски е един от малцината, които донякъде го развенчават:
"качествата на всички български герои от Освобождението, като Хаджи Димитър, Панайот Хитов, Караджата, които, казано с думите на Иван Хаджийски, са - "бабаитлък и смесица от кокошкарство и идеализъм"."И великолепната му дефиниция:
“...българска работа (конгрес, културно тържество, състояние, обществени предприятия и пр.) това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои...”Иван Хаджийски
"Бит и душевност на българския народ" 1 т.
петък, 22 февруари 2008 г.
Барак или Хилари
Толкова ми е опротивяла родната политика, че изключих. Все ми е едно какво става. Или е все едно изобщо? Сега ме интересуват Щатите. За първи път от сума години в надпреварата не участва действащ президент или вицепрезидент. И за първи път една от двете партии издига вид кандидати, неизбираеми досега - чернокож и жена. Аз бих гласувала за Обама.
Blogcamp - повредена
Ама че късмет имам :-( Точно за блог срещата. Голямото ми куче ме повреди. Като го извеждах дръпна изненадващо - а аз се бях заплеснала в мисли - и ме събори така, че паднах почти по лице на асфалта. В резултат на което си одрах бузата, но лошото е, че се контузих така, че ми се изду окото. Като че ли са ме били. И се чудя как да отида на срещата в този вид. Не иде да обяснявам на всеки, че никой не ми е забил десен прав, а проклетото куче. Мислех да залепя марля. Обаче окото се вижда над марлята.
Ох, искам да отида на срещата, но се притеснявам от синьото и подуто око.
Ох, искам да отида на срещата, но се притеснявам от синьото и подуто око.
четвъртък, 21 февруари 2008 г.
Бях почти терорист
Случайно предишният ми пост беше спомен за социалистическия ми живот през 60-те години на миналия век. А после видях, че една вълна на спомени е обхванала и други блогъри - При Lyd има личен спомен и линкове към други блогърски спомени.
А аз сe сетих за нещо хем комично, хем безумно, което съчетание мисля, че много пълно описва социализма. Бях на 6 години. Нашият балкон гледяше към едно мноага специеална къща. На Тодор Живков. Между другото оттам иде лафът "Тодорище" за улица "Оборище". Сега там е Музикалното училище. Живков живееше с Владко и Людмила.
Аз бях не много палаво хлапе. Една от малкото ми пакости бе да хвърляям щипки от балкона в съседния (на Живков) двор. Щипки за пране, дървени бяха тогава. Много хубаво тракаха ката паднеха на асфалта в живковия двор. И един ден идат двама костюмирани, гладко обръснати, с един метален поглед. Като си тръгнаха майка се разкрещя как смея да хвърлям щипки, да не съм помисляла повече да го правя и ми отвъртя шамар. По-късно разбрах, че са били от Държавна сигурност. Безумният страх на властта. 6-годишно хлапе, което хвърля щипки...
Дали не трябваше да се пишя дисидент? LOL
А аз сe сетих за нещо хем комично, хем безумно, което съчетание мисля, че много пълно описва социализма. Бях на 6 години. Нашият балкон гледяше към едно мноага специеална къща. На Тодор Живков. Между другото оттам иде лафът "Тодорище" за улица "Оборище". Сега там е Музикалното училище. Живков живееше с Владко и Людмила.
Аз бях не много палаво хлапе. Една от малкото ми пакости бе да хвърляям щипки от балкона в съседния (на Живков) двор. Щипки за пране, дървени бяха тогава. Много хубаво тракаха ката паднеха на асфалта в живковия двор. И един ден идат двама костюмирани, гладко обръснати, с един метален поглед. Като си тръгнаха майка се разкрещя как смея да хвърлям щипки, да не съм помисляла повече да го правя и ми отвъртя шамар. По-късно разбрах, че са били от Държавна сигурност. Безумният страх на властта. 6-годишно хлапе, което хвърля щипки...
Дали не трябваше да се пишя дисидент? LOL
вторник, 19 февруари 2008 г.
Спомени от детството...
Делян със заглавието си ги събуди. За излезлия от тежка депресия човек споменът е вид мост, преход към реалността. Спомени... Странни са за младите. За хората неживяли тогава.
* Нямахме парно и топла вода. Никой от близките и познатите нямаше. Просто тогава нямаше. Съответно нямахме и баня. Мама ни водеше мен и сестра ми на подуенската баня (сега там е театър Сфумато). Това бе детско веселие-преживяване. Те (мама, баба, вуйчо, изобщо възрастните) ходеха на банята на халите (сега там ще строят нещо, не знам какво). Щото там беше по-бързо. В тогавашните бани имаше теляк. Човек, който те изтрива. Яко, с изтривалка. Да смъкне кирта. Младите не знаят тази дума - "кир". Мръсотия, натрупана, която като я търкаш с изтривалка излиза на черникави парченца. Когато се къпеш веднъж на седмица или две, кирта е неизбежна.
* Вкъщи се готвеше на една голяма печка с дърва или въглища. За нас децата беше много яко (сега така се казва) да се въртим около печката, а баба ни гонеше, че й пречим.
* В стаята, където живеехме ние (щото в другата стая живееха баба и вуйчо), имахме камина. Тя се палеше с въглища. Много беше хубаво да седиш до камината.
* В тази стая имаше голямо легло, на което спяха мама и татко. До тях имаше две малки легла за мен и сестра ми (Много по-късно, когато вече живеехме нормално, се питах "абе, тия хора как са се чукали?" Явно са ни чакали да заспим и въпреки това са гледали да е тихо. Баси гадното... )
* Разбира се, нямахме телевизор. Само едно семейство (той беше от МВР) имаха. "Опера". Това беше тогавашната единствена марка. Гедерманска (сиреч от ГДР - Германска демократична република). И като имаше сериали се събирахме от целия вход у тях да гледаме.
Що пиша това...Щото въпросният социализъм (не приемам думата "комунизъм", дори затова, че и в моето детство тя бе компрометирана, ни само никой не я употрбяваше в реалния си живот, а и в разните речи не се употребяваше) беше и това. Не сме се лишавали, не сме били социални аутсайдери - майка и татко бяха инженери с прилични заплати. Просто животът бе такъв.
И за няма едно поколение това звучи като екзотика. Мда-а-а...
* Нямахме парно и топла вода. Никой от близките и познатите нямаше. Просто тогава нямаше. Съответно нямахме и баня. Мама ни водеше мен и сестра ми на подуенската баня (сега там е театър Сфумато). Това бе детско веселие-преживяване. Те (мама, баба, вуйчо, изобщо възрастните) ходеха на банята на халите (сега там ще строят нещо, не знам какво). Щото там беше по-бързо. В тогавашните бани имаше теляк. Човек, който те изтрива. Яко, с изтривалка. Да смъкне кирта. Младите не знаят тази дума - "кир". Мръсотия, натрупана, която като я търкаш с изтривалка излиза на черникави парченца. Когато се къпеш веднъж на седмица или две, кирта е неизбежна.
* Вкъщи се готвеше на една голяма печка с дърва или въглища. За нас децата беше много яко (сега така се казва) да се въртим около печката, а баба ни гонеше, че й пречим.
* В стаята, където живеехме ние (щото в другата стая живееха баба и вуйчо), имахме камина. Тя се палеше с въглища. Много беше хубаво да седиш до камината.
* В тази стая имаше голямо легло, на което спяха мама и татко. До тях имаше две малки легла за мен и сестра ми (Много по-късно, когато вече живеехме нормално, се питах "абе, тия хора как са се чукали?" Явно са ни чакали да заспим и въпреки това са гледали да е тихо. Баси гадното... )
* Разбира се, нямахме телевизор. Само едно семейство (той беше от МВР) имаха. "Опера". Това беше тогавашната единствена марка. Гедерманска (сиреч от ГДР - Германска демократична република). И като имаше сериали се събирахме от целия вход у тях да гледаме.
Що пиша това...Щото въпросният социализъм (не приемам думата "комунизъм", дори затова, че и в моето детство тя бе компрометирана, ни само никой не я употрбяваше в реалния си живот, а и в разните речи не се употребяваше) беше и това. Не сме се лишавали, не сме били социални аутсайдери - майка и татко бяха инженери с прилични заплати. Просто животът бе такъв.
И за няма едно поколение това звучи като екзотика. Мда-а-а...
понеделник, 18 февруари 2008 г.
Защо...
Цялото ми настроение е прекрасно въплътено в този вица. Английски хумор е.
Трима. Единият: - Нали?
Вторият: - Дали?
Третият: - Едва ли.
Трима. Единият: - Нали?
Вторият: - Дали?
Третият: - Едва ли.
Депресия
Зарязах си блога. Нямаше ме близо месец и половина. А може би повече. "Зарязах" май не е точно. Нямаше какво да пиша. Защото затворих света в себе си. Така се случи, че започнах твърде много да мисля. Без каквото и да е желание мислите ми да стават достояние комуто и да е. Без желание да им придавам каквато и да е материална, обективна форма. Сиреч и нищо съществено, смислено не правех. Правенето е вид обективиране, материализиране на мисълта.
Но всяко обективиране е ограничение. Всекидневният живот изтласква, подтиска изначално това интуитивно разбиране - че обективацията, респ. материализирането (огрубено казано можем да ги разглеждаме като синоними, макар че същностно не са) е ограничение.
Обаче обаче последователният отказ от това ограничение е равен на десоциализация. За разлика от доминиращото в психологията, социологията, криминологията, психиатрията понятие за десоциализацията, което предпоставя десоциализирания индивид като непълноценен, смятам, че той има познавателни (рационални и ирационални) възможности да постигне разбиране и оттам единение със същността на заобикалящия го свят по-мощни, по-заредени с потенции в сравнение с "нормалния", инак казано стандартно социализирания
индивид.
Аз размишлявах. Но това бе след това. Първо бе депресията ми (за която писах май преди месец). Когато съм вън от нея, парадоксално ми се струва, че тя ми е отворила врата за нещо извън общия, в смисъл общоприетия свят. Нещо, което огромното количество нормални хора, нестрадащи от депресия (в медицинския смисъл на думата, а не в снобския - "ох, депресивна съм"), не са в състояние да разберат. Защото разбирането не е въпрос на рацио, а на преживяване. Депресията отваря врата към нищото, към бездната, към липсата не само на всичко, а на себе си. Това е познание, част от което остава и след като излезеш от нея. Повтарям - говоря за истинска депресия. Която не е породена от разни събития като реакция, нито е колебание в настроението. Тя иде понякога без всякакъв външен повод, прегазва те и поглъща, чувствам я като нещо подобно на "Спускане в Маелстрьома" на Едгар По. Не е съвпадение, че той е познавал истинската депресия и е бягал от нея с помощта на кокаина и опиума.
Както и да е.Днес има антидепресанти. Те не създават зависимост. Защото не са наркотици. На здрав човек не действат. Те регулират обмяната, сиреч взаимодействието на различните невротрансмитери в мозъка. Смятам отделно да пиша за това. Засега мога да кажа, че това, че приемам медикаменти от типа SSRI (селективни инхибитори на обратния захват на серотонина) и SNRI (селективни инхибитори на обратния захват на норадреналина) има твърде добър ефект. Депресията изчезна. Засега имам проблем с мотивацията, но мисля, че ще изчезне и той. Ако този запис го чете човек с депресия, хубаво е да знае, че първоначалният ефект се получава след около 2 седмици прием на антидепресанти, а за траен ефект са необходими поне няколко месеца.
Донякъде затова пиша този блог. Сиреч защото ми харесва, ми е необходимо, ми помага да изразявам себе си. Да обективирам себе си. Това е индивидуалистичната мотивация. Но... Няколко човека ми се обадиха да ме питат защо не пиша, какво ми е, болна ли съм, проблеми ли имам. Хора, с които нямам отношения - реални.
Но всяко обективиране е ограничение. Всекидневният живот изтласква, подтиска изначално това интуитивно разбиране - че обективацията, респ. материализирането (огрубено казано можем да ги разглеждаме като синоними, макар че същностно не са) е ограничение.
Обаче обаче последователният отказ от това ограничение е равен на десоциализация. За разлика от доминиращото в психологията, социологията, криминологията, психиатрията понятие за десоциализацията, което предпоставя десоциализирания индивид като непълноценен, смятам, че той има познавателни (рационални и ирационални) възможности да постигне разбиране и оттам единение със същността на заобикалящия го свят по-мощни, по-заредени с потенции в сравнение с "нормалния", инак казано стандартно социализирания
индивид.
Аз размишлявах. Но това бе след това. Първо бе депресията ми (за която писах май преди месец). Когато съм вън от нея, парадоксално ми се струва, че тя ми е отворила врата за нещо извън общия, в смисъл общоприетия свят. Нещо, което огромното количество нормални хора, нестрадащи от депресия (в медицинския смисъл на думата, а не в снобския - "ох, депресивна съм"), не са в състояние да разберат. Защото разбирането не е въпрос на рацио, а на преживяване. Депресията отваря врата към нищото, към бездната, към липсата не само на всичко, а на себе си. Това е познание, част от което остава и след като излезеш от нея. Повтарям - говоря за истинска депресия. Която не е породена от разни събития като реакция, нито е колебание в настроението. Тя иде понякога без всякакъв външен повод, прегазва те и поглъща, чувствам я като нещо подобно на "Спускане в Маелстрьома" на Едгар По. Не е съвпадение, че той е познавал истинската депресия и е бягал от нея с помощта на кокаина и опиума.
Както и да е.Днес има антидепресанти. Те не създават зависимост. Защото не са наркотици. На здрав човек не действат. Те регулират обмяната, сиреч взаимодействието на различните невротрансмитери в мозъка. Смятам отделно да пиша за това. Засега мога да кажа, че това, че приемам медикаменти от типа SSRI (селективни инхибитори на обратния захват на серотонина) и SNRI (селективни инхибитори на обратния захват на норадреналина) има твърде добър ефект. Депресията изчезна. Засега имам проблем с мотивацията, но мисля, че ще изчезне и той. Ако този запис го чете човек с депресия, хубаво е да знае, че първоначалният ефект се получава след около 2 седмици прием на антидепресанти, а за траен ефект са необходими поне няколко месеца.
Донякъде затова пиша този блог. Сиреч защото ми харесва, ми е необходимо, ми помага да изразявам себе си. Да обективирам себе си. Това е индивидуалистичната мотивация. Но... Няколко човека ми се обадиха да ме питат защо не пиша, какво ми е, болна ли съм, проблеми ли имам. Хора, с които нямам отношения - реални.