Защо тъгува Вени Г.*

Нищо не ми се прави. Не мога да направя, освен с огромни усилия над себе си. И с ясното съзнание, че е безсмислено. Не съм си зарsзdла нещата за вършене, но ги върша с усилия и неудоволствие, и най-тъпото - без вяра в смисъла им. Което е май най-тъпото. И да правиш, и да не правиш - какво от това? Не ми се чете, не ми се отваря Интернет, не ми се слуша музика, не ми се вижда с хора, не ми се говори, не ми се вижда смисъл в нищо никъде. От всичко това няма смисъл. И от каквото и да е друго също няма. Ако можешe, щях да спя по 20 часа на ден, но някаквите социални ангажименти свеждат спането ми до 10-12 часа. И сънят не доставя удоволствие. Мъртвешки сън. Безпаметен. Материализирано желание да ме няма от всичко навън. Най-кошмарният момент - излюпването сутрин. Все едно си принуден да се раждаш, да излизаш в свят, който е тотално безсмислен и противен.**

Знам горе-долу как се докарах дотук. Месец и половина работа и емоционално ангажиране с изборите. Заради един човек, който си струва. Не съжалявам. Пак бих го направила. Но не прецених, че потенциалът ми за издържане на емоционален и всякакъв стрес, на интензивни социални контакти и взаимодействия е слабичък. Това е убийствено за моя тип личност. Общуването с хората, работата под напрежение, взимането на решения ме съсипва.

Аз съм крехък самотник особняк и не мога да деяня на купищата хора с всичките им непредсказуемости. Най ме убива това, че огромната част от тях не са рационални и ми пораждат непрекъснат когнитивен дисонанс. Което, знам, е стрес. Разбира се, далеч съм да обвинявам мнозинството хора. След като повечето са така, а аз инак, значи тяхната стратегия е еволюционно по-добра. А аз би трябвало да се пазя и да не се включвам. Обаче тъгувам.

Учителската стачка е другият компонент, който ме доведе до тук. Поради това, че съм много запозната със същината на проблема, поради факта, че знаех как се движи всичко, поради това, че имах близки приятели и хора, които ценя, в центлани училища, се идентифицирах твърде много. И преживях краха. Крах не на исканията за заплати, а крах на обществени ценности и принципи, които бяха подритнати с лека ръка. С лек крак - да съм точна. И това ме кара да тъгувам.

Мартин, за който съм убедена, че е политик от новото дясно поколение, необходимо на България, загуби. Очевидно закономерно. Не приемам всичките омешани спагети СДС-ДСБ, обясняващи какво е станало. Още повече, че "моят" човек - Пенка Арменкова, спечели в столичния район "Оборище". Единственото хубаво нещо. Защото си струва за всички хора от "Оборище". Изводът за мен, който ми подейства като изпепеляващ, е че СДС и ДСБ са спагети, които всеки бърка с комплекта лъжица и вилица, като сипват всякакъв пълнеж (гъби, сирене, глупости). Мартин е качествен. Пенка Арменкова е качествена. Прошко Прошков - кметът на "Лозенец", е качествен. Маргарита Гутева - кметицата на "Средец" е качествена. Останалото са спагети. Не съм партиен човек. Но майсторите на спагетите не струват. И това ме кара да тъгувам.

Учителите? Знам защо хората от елитните столични училища започнаха всичко. И бях свидетел как то беше опростачено, опорочено и накрая предадено. Най-паче от колабориращите с властта синдикалисти. И как изведнъж учителите разбраха, че никога не са имали думата, че винаги са оставяли някакви клоуни да говорят от тяхно име. За което и те носят своята отговорност. И това ме кара да тъгувам.

А най-вече ме кара да тъгувам споменът за преди година, когато в този блог почти не пишех за политика. Защото животът бе що-годе нормален и рядко политиката пробиваше нормалността на живота извън конформизма и извън комерса. Не беше всичко идеално, но човек като цяло можеше да живее без да се сблъсква с политика. Някъде август формулирах това - мъчно ми е...заради Йовко... :

"четенето между редовете и за нежеланието на хората да се гмурнат по-надълбоко в нещо", за което тъжи Йовко и заради което казва "все по-рядко пиша между редовете… когато толкова малко са тези, които четат там".

А най-вече ми е мъчно, че той, Йовко - който ме мотивира да започна да блогвам и който продължава да ми е образец за човек - изглежда губи надежда за възможността за каквато и да е позитивна промяна у нас."

Тогава предчувствах разни неща, и те се оказаха такива:

"Ние - хората, живеещи днес в БГ, включая и мен, сме в ситуация на цялостна, всеобхватна криза на властта, чийто изход в най-добрия случай ще е мъчителна стагнация, в най-лошия - социално-политически "мек" взрив."

Какво стана тази година? Приеха ни в ЕС. И? Единственият видим, осезаем от всички нас резултат е, че тези, които ни управляват, си разпасаха пояса. Защото санкции вече няма. До 1 януари 2007 г. гледаха да се държат прилично. След това дойде краят на нормалното поведение на управниците и мисля всеки нормален човек го усеща. Сега убедено смятам, че НЕ трябваше да ни приемат. Това беше единствената реална санкция, принуждаваща управниците да вършат нормални неща. Сега няма нищо, което да ги принуждава. Поради това тъгувам.

А най-вече тъгувам поради огромното количество мои сънародници, с които очевидно нямам нищо общо. Това не е упрек. Сега е въпрос на престиж да наплюеш в статия чалга културата, която логично еволюира в културата на купуване на гласове. Нямам предвид нищо такова. Чалга фенът (в културния смисъл на думата), гласувал за БоБо, и гражданинът Х, получил 100 евро, за да гласувал за Иванчо Драганов, не знаят, че нищо не получават. Ще го разберат следващия път. Тъгувам, че не само аз не знам как да говоря с тях, а че не видях някой да знае.

Тъгувам, че стана видимо нещо, което отдавна знаех - че старата блогосфера е мъртва. Уютното време, когато... Няма да го формулирам, който помни, помни. Който, за какво му е... Сега има класации, монетизации, състезания. Знам, неизбежен етап. Което не ми пречи да тъгувам.

Ако трябва да го кажа чисто депресивно - тъгувам за мене си. И за хората като мене си. Вина? Можеш ли да се сърдиш на времето... Можеш само да не го харесваш.

------------
* Перифраза на култовото заглавие "Защо тъгува Гилбърт Грейп". Ами щото така се чувствам. Може би за балканската ни менталност по рабти буквалният превод "Какво яде/изяжда Гилбърт Грейп". Но отвъд преводаческите тънкости около заглавието същността е една - загниваща безперспективност от безумия, опаковани в някаква непроменима, сладостна в привичността си всевечност

** Това е депресия, знам. Отидох при психиатъра си. Той каза да. Даде ми антидепресант. И си говорихме - защо се вкарвам в неща, които ме ядат и за които знам, че няма смисъл. Въпросът е кой как го вижда смисълът? Като почне да ми просветва, ще мисля. Сега просто не искам да виждам и чувам нищо, нищо от гмежта, в която тъна.