"Последният еднорог"

Чета втори път тази невероятна книга и все не намирам думи да разкажа за нея. Можеш ли да разкажеш за "Малкия принц" или за "Властелина на пръстените"? Затова ще използвам чужди думи, все още ме държи магията на книгата, за да намеря собствените си. Ето думите на Roland от Shadowdance:

"Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.

Човек може да погледне Последният еднорог по множество различни начини. Това е детска книга, но и не е детска книга. В нея има меланхолия, има тъга и неудовлетворим копнеж, има загуба, ала има и радост, доброта и хумор. Сатира и сарказъм. Безкрайни алегории и акробатика на значенията и отсенките. Питър Бийгъл, четем на задната корица, е писател и музикант, който вплита във всяка своя дума магия и мелодия. Нормалната ми реакция на подобни фалшиво звучащи фрази би била презрение, но ето, че се оказват чистата истина. Романът е една неспирна песен, в която всяка дума е изваяние и всяка сцена – развят воал или изящно движение на тялото. Добро и зло, тъга и радост, меланхолия и оптимизъм са преплетени в неделима смес, която наистина омагьосва.

Еднорогата е стихийно създание отвъд времето и живота, отвъд старостта и спомените. Тя е дете на магията и древността, което не познава тъгата и любовта. Ала когато един ден чува от заблудили се в гората й ловци, че народът й е изчезнал, решава да се впусне в търсене, което ще я срещне с един бездарен магьосник с вечно-младо лице и с вещицата Мама Фортуна, черпеща последната радост в живота си от гордостта, скрита в бронзовите нокти на неумолимата гибел. С разочарована от живота си разбойничка с разбити мечти и с един град, прокълнат с богатство и щастие. А накрая и със сивия крал Хагард и с червения бик.

Бийгъл използва пътешествието на еднорогата, за да изгради един свят по-скоро от думи и чувства, отколкото от места и събития. Свят, в който нищо не е изцяло добро или изцяло зло, в който тъжната усмивка е по на място и от искрената радост, и от скръбта. И най-вече свят, в който всичко се подчинява на законите на приказката, ала това е една приказка, много различна от познатите ни, и нейните правила може би са по-дълбоки и изначални от онези, лежащи зад Червената шапчица. С ръка на сърцето признавам, че много рядко ми се е случвало да остана толкова възхитен и запленен от езиковото майсторство на един автор. Неслучайно Питър Бийгъл на запад е име с култов статут. В този ред на мисли свалям и шапка на преводачите Владимир Полеганов, Желяна Пеева и Калин Ненов. Към днешна дата това е един от най-добрите преводи, които съм виждал в жанра, и без съмнение направеният с най-много желание такъв. Което само идва да подскаже, че когато една работа не се върши рутинно и за пари, това неминуемо ще си проличи.

Започнах ревюто с това, че Последният еднорог може да бъде гледан под множество ъгли. Неслучайно съм избрал този цитат за начало. Че Бийгъл е създал невероятно силни емоции, будещи към горчиво-сладко философстване, чувство на загуба и съзерцателност, това не може да се поставя под съмнение. Но истински гениалното в романа за мен са тънката ирония и хуморът, вплетени в приказката. Магьосникът Шмендрик познава каноните на героичните истории и знае как трябва да се развиват, веселите разбойници от гората не са толкова весели, колкото е уместно, нито са чак такива идеалисти, но главатарят им държи за неговите несъществуващи жертвоготовност, смелост и всеотдайност към бедните да се съчиняват песни. Принц Лир решава да стане герой, за да спечели сърцето на любимата си, и се оплаква, че убивал вече пети дракон, а тя не се впечатлявала. И все пак той не може да се измъкне от героичната рутина, защото човек свиквал...

Дори ако махнем настрана чисто ситуационния хумор, Питър Бийгъл не позволява дори едно изречение да мине без заигравка в него. Тя може би не винаги има за цел да е смешна или дори забавна, но винаги я има. Никое описание не е "просто така", никое действие не е съвсем обикновено.

С него [рога си] бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета. Какво можеш да отговориш на такава гениалност? Колко много атмосфера и магическа музика може да се вложи в едно изречение? Явно наистина много.

Плюсове:
+ Приказният стил на Бийгъл е нещо, до което никой фентъзи-автор не се е докосвал досега. Може би не е и нужно, защото Последният еднорог не е фентъзи така, както не е и приказка. Той е... нещо друго.
+ Действието е живо като ромолящо поточе, което неспирно се движи и поема в нови и нови посоки, търсейки края на своята история. И също като него крие неподозирани дълбини.
+ Преводът е великолепен. Шапки долу. Вярно е, че книгата е превеждана повече от година, но поне ни е предложено нещо, което не зная колко е близо до оригинала, но със сигурност му отдава дължимата почит по начин, който да не те кара да съжаляваш, че четеш превод.

Минуси:
– Книгата няма такива. Каквито дребни негодувания имам, са свързани с некомерсиалния начин на разпространение, който ще попречи на Последния еднорог да получи нужното внимание от българския читател, както и с леко излишното фамилиарничене в предговора и задната корица. За второто обаче сигурно и аз бих бил така, ако благодарение на моите усилия се бе получило нещо толкова добро. Първото пък е достойно за уважение и не е по вина на издателите...

Не зная как по-добре да опиша възторга си от Последния еднорог, но и не мисля, че е нужно. Книгата струва само 7.77 (символично, а?), лесна е за намиране въпреки апокрифния начин на издаване (просто отивате на http://www.bukvite.com/lastunicorn и сте готови), кратка е (само 160 страници), чете се бързо (за една вечер) и е едно от най-прекрасните четива, които можете да намерите на българския пазар изобщо. Какво чакате?"

Еdit: Промених постинга заради картинката. По молба на художничката, която не иска засигао да бъди публикувана