В широко огласените данни от последния Евробарометър, че сме най-големите песимисти в Европа, не срещнах сериозен анализ на изворите на този песимизъм. Поради което ще се позова на данните на Евробарометър 2004 г., тъй като правя грубото предположение, че статусът и състоянието на хората не са се променили значително, а също така и мнението им (което по начало е доста консервативен фактор) :
"Продължаващият социален песимизъм се дължи в много голяма степен на обстоятелството, че „изходният социален статус“, реконструкцията на социалния статус през 1989 г. продължава да бъде много по-висока от оценката не само за сегашния, но и за социалния статус в обозримо бъдеще. Интересно е да се отбележи, че за разлика от 1989, която е изходната точка за сравнения, хиперинфлацията от 1997 г. е изчезнала като отправна точка за сравнение. 1997 г. не е конституирана в общата памет като точка на оттласкване. 1989 г. или по-точно споменът за нея е единствената отправна точка при формулиране на обществените очаквания. Прави впечатление, че това се отнася и за най-младите поколения, които имат бегъл спомен от 1989 г. В това отношение са налице две тенденции. От една страна, преобладаващата част от хората продължава да живее с чувството за загуба на социален статус. Мнозинството (57%) поставят себе си през 1989 г. на горните пет стъпала и 22% - на долните четири. Сега е почти обратното: мнозинството (62%) - на първите четири, и 20% - на горните пет. Тази обърната пирамида в оценката за притежавания социален статус сама по себе си е основа за социален песимизъм. Колкото по-ниско оценяват социалното си положение сега и колкото по-високо оценяват положението си през 1989 г., толкова по-песимистични са очакванията на анкетираните. Съществува много силен коефициент на зависимост между промяната на социалната позиция в посока надолу и социалния песимизъм
Усещането за икономическо изоставане и представата за всеобща и възпроизвеждаща се бедност са на практика консенсусни за българското общество. Осемдесет и шест процента от анкетираните в нашето изследване са на мнение, че най-големият проблем на България е бедността, а 84% застъпват още по-драстичната теза, че в България има много хора, които, за да се изхранват, са принудени да ровят в кофите за боклук. Това са двете най-високи степени на единодушие, регистрирани в цялото изследване, при които не се забелязва никаква статистическа корелация между поддръжниците им и техния социален, образователен, подоходен статус. Тоталното усещане за бедност е характеристика не толкова на бедните, а на обеднелите общества.
Консенсус има и по отношение на неспособността на политическите сили и държавните институции да се справят с това изоставане, както и по-общо с основните проблеми на страната.
Песимистите
Най-ясно изразена и очертана, най-голяма като относителен дял е първата група, на твърдите песимистие - тя обхваща около 54% от населението. В България това са значими по размера си социални общности - пенсионери, хора с ниско образование и квалификация, оставащи за по-кратко или дълго време без работа; при тях доминират страховете; ниска социална активност; недоверие към политическите институции; низходящата социална мобилност се свързва и извежда от най-новата история на България (след 1989 г.) и общата присъда е „погрешно развитие“. Песимизмътна тази група е пряк резултат от техния социален опит през последното десетилетие. Това е групата на хората, която не просто е изгубила от реформите, но и на практика е лишена от ресурс да промени сегашната си ситуация. Това е изгубилото мнозинство на България.
Според изследването истински печелившите от реформата, и това се вижда много ясно, са 3% - тези, които имат нормални доходи по европейските стандарти. Това е! Оттам нататък има една сравнително голяма група, която живее нелошо, но истинските печеливши, истински заможнитехора в България са 3%.
Оптимистите
Третата група обхваща хората, които са оптимисти за себе си и за страната.
Дори и тази група, на най-големите социални оптимисти, не смята, че има реално повишение на социалния им статус спрямо 1989, както и спрямо последните пет години".
Всичко това означава, че и досега липсва сериозен анализ на това, което се нарича ту "комунизъм", ту "социализъм", въпреки факта, че за по-голямата част от хората той като цяло е позитивен период в личен план. Тъй че дърдорковците от партии и институти е по-добре да започнат да анализират - но с факти и числа - какво е било социалистическото общество. После имам какво да им предложа да правят, но една част от тях ги мързи, други са предубедени, а трети са просто некадърни...
няма нищо общо между усещането за зле през 1988 и това за зле през 2007.
ОтговорИзтриванехората между долните 20% и горните 20% сега живеят много по-добре сега.
- могат да ядат и пият всичко, което си поискат
- имат телевизори, двд-та, компютри, ток, вода
- имат свобода на частна инициатива и избор
за най-бедните и най-богатите нещата може и да не са се подобрили, въпреки че според мен за комунистическия елит демокрацията предлага много повече разкош.
Как ги изчисли, че 60% между горните 20% и долните 20% живеят по-добре? Вйъпросът ми не е заяждане, а е методолически. Защото смятам да се позовавам на реални данни от статистиката на Царство България, Народна Република България и Рипеублика България оттук нататък. Казвам "оттук нататък", защото смятам да напиша отделно за това.
ОтговорИзтриванеВтъорият ми въпрос е пак методолигически: защо смесваш реални - според теб, според мен не си доказал, че са реални, което не значи, че не е вярно, просто нямам навик да вярвам на необосновани твърдения, т.е. какво могат да консумират и правят изсмуканите от пръстите ти 60% (ще ме извиниш, но не даваш никакви аргументи как си ги получил тези 60%, които се чувстват ОК) ; та защо смесваш изсмуекани от пръстите реалности с установени он Евростат жобективни данни за общественото мнение?
Първо, има значима - и като числа, и като основания - разлика между реални факти и обществено мнение за тези факти.
Второ, демокрацията отдавна предлага разкош на всеки властващ, независимо от цвета му. Данчо Ментата или Доган да ти давам за пример? Ако не ти стижгат, цял списък мога да направя. И за бившите комунисти и техните наследници мога да направя. Но мисля, че 17 години след "революцията" бившите и сегашните са в едни и същи позиции - лапат, та се късат.
1988 година съм бил на 10 години. Помня следното:
ОтговорИзтриванеВ нашият блок живееха към 300 селяни. Наоколо беше пълно с безброй еднакви блокове, пълни с други селяни. Най-бедните от тях бяха настанени в гарсониери, най-богатите в тристайни.
Всеки един селянин и комуниста, и доносника и рапортувания висшист му е спирал тока в режим 2:1. На всеки един му е липсвала водата летните месеци. Повечето са имали телевизор и радио, но са нямали достъп до нормални телевизионни програми и музикални магазини.
Всеки един от тях е живеел в страх.
Всеки един от тях е имал достъп до образование, но до какво образование - некачествено и безсмислено, произвеждащо некомпетентност, без шанс за професионална реализация и кариера.
Липса на свобода да пътуваш.
15 години чакане за ЛАДА?!
Безпредметно е да се вадят данни. Намаленото производство на чугун 1970 спрямо 2000 година няма общо с увеличения жизнен стандарт. 100-те лева пенсия не могат да се съпоставят, защото нямаше свободен пазар на стоки и изкуствено занижените цени на стоките от първа необходимост не дават възможност да се направи обща за 2-та периода потребителска кошница.
Комунизмът е уравниловка към най-ниското ниво. Демокрацията е джунгла :-)
Защо трябва да се анализира миналото ? Има си историци.
ОтговорИзтриванеПо-полезно е да се анализира настоящето, но това е табу в момента - практически няма такива анализи, изключвам личности с тяхна гражданска оценка.
И в коментарите на този пост дискусията е кое е било по-добро. Не е ли по-важно да се пише аналитично, че еди какво си, като се прави така - има такива социални резултати, а ако се прави както в еди коя си европейска държава ще има такива.
В пътя на преоткриването на велосипеда върви и ограбването на гражданите - държавата ги предоставя като крепостни селяни във вид на потребители и купувачи на финансови акули по пътя на лиценциите, концесиите и приватизацията на икономически субекти с доминираща социална функция или се изтегля от ценообразуването на стоки, очевидно изискващи регулация.
Всичко друго вече като собственост е в ръцете на 3-те процента, за които става дума.