Защо блогвам или за блогавнето"

Itilien ме накара да се размисля как блогвам, а предстоящата дискусия разшири размисъла ми до "защо блогвам", та рекох да ги опиша (размислите) - съзнавайки дозата нарцисизъм, обаче личният блог може да се разглежда и като форма на нарцисизъм ;-)

Не мога да драсвам ей тъй на - не че е лошо, даже често завиждам на тези, които съумяват да нахвърлят моментно настроение, хрумка, поглед... Аз имам някакво пиететно отношение към писаното слово, за мен то трябва да има логичност (вкл. емоционална и образна логичност - да, има такова нещо - примерно стиховете имат емоционална логичност, а снимката - образна, конституираща се от обекта, ракурса, разположението на разните неща в кадъра, ефектите и т.н. ), точност, завършеност, цялостност. Поради това, когато имам идея, сядам с намерението да я нахвърлям и се усещам, че започвам да я развивам, подплатявам, оформям, редактирам, защото искам да кажа максимално пълно и точно това, което е в главата ми. И в този процес нерядко се оказва, че не толкова "изваждам" нещо готово от главата си, колкото го създавам. Тоест, самият факт на написване на нещо е сътворяване на нещо. Това за мен е най-ценното в блогването - имам предвид личната му ценност, а не ценността изобщо. Открих го постепенно, защото започнах по други причини (започването и осмислянето му), които малко по-малко останаха на втори план или по-точно трасформираха се и сега блогвам, защото това е начин не толкова да изразявам себе си, колкото да постигам непрекъснато себе си, да бъда себе си. Нещо като декартовото Cogito, ergo sum, поразширено до Cogito et sentio, ergo sum. Или направо - Blogo, ergo sum.