На Джеръм Д.Селинджър "с обич и омерзение"

Това пише на дясната стена под отговора на втората стена. Стените се намират в Градската градина, до Градската художествена галерия. Отскоро ще да са, не ги бях виждала. Великолепна хрумка, жалко, че никъде не пише автора.

Това е образец на съвременно градско изкуство, за разлика от традиционните паметници и бюстове или псевдоконцептуалните бетонни и железни конструкции, посадени в зелените площи на градинки и паркове. Да не говорим за недомислицата на мастития социалистически скулптор Величко Старчев в градинката пред НДК, великолепно наречена навремето от народния гений "крилат петохуй" (композицията е от пет свързани стърчащи неща). От три-четири години е оградена, за не утрепят някого падащите от нея плочи. Казват, че от общината искали да я разрушат, но Старчев не давал, щото за народа загуба велика, както би рекъл вазовият Иванчо Йотата. И нали има авторски права, нищо не можело да се направи. Единственият признак на изкуство в нея са графитите върху ламаринената ограда.


Та като казах Вазов, да се върна на Селинджър. Като тийнейджър бях луда по него. Идентифицирах се с Холдън Колфийлд (кое ли хлапе, което го чете, не прави това?), а книгата ("Спасителя в ръжта") възприемах едва ли не като забранена литуратура - героят вършеше неща и мислеше неща, които бяха "белег на упадъчното западно общество" и "чужди на социалистическия морал". Не че ми пукаше за тоя морал (то па на кой ли му пукаше от 70-те години нататък), но вече бях усвоила двуличието на системата - че има част от реалния живот, за която не бива да се пише и не бива да се говори официално. Сега като чуя разни закъснели антикомунисти да стенат как ни мачкали и задушавали през комунизма, ми иде да прихна (повтарям - говоря за социализма откъм средата на 60-те, който нашето поколение единствено познаваше, друго е било през 50-те години, особено преди 1956 г. - развенчаването на култа към личността) . Кой ни е мачкал бе, аланкоолу? Знаехме си, че има два живота - официален и истински и има правила за взаимоотношенията между тях (в официалния не бива да се говори за истинския, а в истинския е смешно да говориш сериозно за официалния). Системата беше за нас нещо като природна даденост - никой не си представяше, че може да няма социализъм и не правеше нещо против него. Изключвам единици като бай Илия Минев, бог да го прости, обикалял затворите и изселван 30 години, Едуард Генов, осъден като студент за създаването на антикомунистическа група или журналиста Георги Заркин, убит в Пазарджишкия затвор. Но за тях тогава не знаехме.

Дали днешните тийнейджъри знаят кой е Селинджър? Ако зависеше от мен, бих сложила "Спасителя в ръжта" в гимназиалната програма по литература вместо, да кажем, "Илиада". Нея пък ще преместя в програмата по древна история, защото за съвременника тя е нечетивна като литература, обаче като основа за изучаване на историята на Древна Гърцияще е далеч по-увлекателна от наукоподобния текст в учебника.

Заради Селинджър започнах да чета Достоевски, защото в предговора прочетох, че се учел от него на писане. Имах късмет, че започнах с "Идиот", а не с "Братя Карамазови" или "Престъпление и наказание". Книгата ме порази. Прочетох я за три дена, а след това препрочитах многократно. Доста неща не ми бяха ясни, тъй като не познавах историята и обществото на императорска Русия, но княз Мишкин напълно го разбирах. Той мислеше и говореше за неща, които бяха изключително важни за мен и за които също "официално" не се говореше. Сега бих казала - за смисъла на живота, а това е въпрос, който занимава всеки що-годе мислещ юноша. Естествено, че официалните отговори никой не ги вземаше насериозно, а други нямаше.

Това беше истинското задушаване - че нямаше смисъл, нямаше перспектива, нямаше ценности, нямаше нищо отвъдно, трансцендентно, над всекидневния личен живот. (Тогава не знаехме, че няма. Когато не познаваш истинския въздух, не можеш да знаеш, че си лишен от него.) Ценност, перспектива и смисъл бе да влезеш в английската гимназия, после в университета, после да се уредиш на хубава работа. Дали е хубава се определяше не от парите - един плочкаджия или бачкатор в Кремиковци взимаше повече, но стоеше по-ниско в социалната стълбица от инженера. Нискостатусна беше физическата работа и работата в сферата на услугите, най-високият статус беше за номенклатурата (тогава не подозирахме за нея, но тя съществуваше), по средата беше т.нар. социалистическа интелигенция. В нея също имаше разпределение - най-престижна беше творческата интелигенция, следваше научната, накрая беше техническата. След като се уредиш на желаната работа, идеше ред на материалното. И понеже всички бяхме общо взето равни (големи разлики в заплащането нямаше, както нямаше голям избор в магазините), материалното също имаше статусен характер. Инак казано, огромната част от хората принадлежаха към социалистическата средна класа.

Това означава, че за повечето хора бе нормално да имат апартамент, кола, вила. В апартамента да имат хладилник, пералня, телевизор, касетофон, библиотека с книги. Да имат поне 20 дена отпуска, през които да отидат на море. Да ядат редовно месо, яйца, мляко, плодове, зеленчуци. Като се разболеят, да влязат в болница, където да ги лекуват и, да не дава господ, да ги оперират, след което можеха на доктора в знак на благодарност кутия шоколадови бонбони и бутилка коняк (а можеха и да не дадат). Като са им развалени зъбите, да ходят да им ги оправят. Децата им да да учат чужд език и да спортуват.

Разликите не бяха в притежанието на вещи и получаването на услуги, а в степента на тяхната достъпност. Дефицитното беше най-престижно. Унгарският икономист Янош Корнаи има един великолопен труд "Икономика на дефицита" за социалистическата икономика, който си струва и днес да се прочете. Най-престижни бяха вносните стоки, а сред тях - "западните". "Нашите" пък се степенуваха според дефицитността им (колкото повече "връзки" са необходими за тях, толкова са по-престижни). Шкодата се котираше по-високо от москвича, опелът - по-високо от шкодата. Бяла техника и електроника от марки като "Сименс", "Сони", "Филипс" бяха по-престижни от унгарските, чешките, полските и германските (съветските за нищо не ставаха), а те - от българските. Най-престижно беше да носиш дрехи, донесени от Запад, след това - от социалистическа страна, после купени от "Кореком", следвани от луксозни магазини като "Валентина" и ЦНСМ, накрая бяха от обикновените магазини. Белег на по-висок статус беше да "се уредиш" да те приемат във Военна болница, а не в Първа градска например, която ти се пада по район. По-престижно беше да те запишат родителите ти да учиш чужд език в алианса (как да обясня какво е това? кратко - в него се влизаше с връзки), отколкото в кварталното читалище. Книгите, плочкте за баня, дезодорантите и какво ли още не също се ранжираше според дефицитността им. Ако е необходимо да се редиш на опашка за тях, респективно ти ги пазят "под рафта", значи се котират по-високо от тези, които можеш да купиш без проблем. Белег на по-висок статус беше да ядеш луканка, а за Нова година - банани и портокали. Тежкарите можеха да ги ядат, когато поискат, а обикновените хора се редяхме на опашки, когато "ги пуснат" и търсехме връзки.

Разликите между тогава и сега са очевидни. С което съвсем не казвам, че при социализма беше по-хубаво. Ако трябва да избирам, ще избера сегашното общество. Това обаче не значи, че го намирам за идеално. Не ми харесва, че много пенсионери не си дояждат. Че има хора, които да си могат да си купят лекарства. Че състоянието на зъбите на огромна част от хората е трагично, защото не могат да си позволят стоматологична помощ. Че за операции и за раждане трябва огромен рушвет. И т.н., и т.н. С две думи - не ми харесва огромната бедност. А липсата на онова, трансцендентното, отвъдното, на въпросите и отговорите за смисъла на живота пак си я има (макар и по други причини).

Мислех да пиша за Селинджър, пък то какво излезе... Разговорът между стените е от един великолепен негов разказ - "На Есме с любов и омерзение".