Кучешки живот

Имам един проблем с малки кученца (отделно ще пиша) и тръгнах да давам обяви по кучешките форуми. Като стар кучкар и неизлечим любопитко се зачетох из тях. Научих много полезни неща, а във форума на Dogchampions видях нещо съвършено неочаквано, което не съм и мислела, че може да съществува - куче в инвалидна количка. Преди две години на кокершпаньола Бруно се парализирали задните крачка. След като разбрали, че не може да се направи нищо, стопаните му решили да направят инвалидна количка. То се разхождало свободно с нея и било напълно самостоятелно. Ето го Бруно:


Тъй много хора се сблъскват с техния проблем, а в България инвалидни колички за кучета няма, стопаните му пишат във форума за Бруно, тъй че ако някой иска, да му изработят количка. Значи по света се правят, рекох си и естествено гуглирах wheelchair dogs. Изскочиха купчина сайтове. Оказа се, че много фирми изработват колички (които са по 200-250$, а българските излизат 100-15о лв), а снимките, които видях, ме изумиха и зарадваха:




Кучетата бързо и лесно се приспособявали и (както се вижда) не изпитват никакви психически проблеми. Имаше и колички за предни лапи, както и колички за котки. За разлика от животните, хората с увреждане трудно се приспособяват психически, а някои изобщо не съумяват. Изпитват вина и срам, чувстват се втора категория хора, които трябва да търпят снизходително или грубо отношение, а доброто отношение да приемат като милост и да са благодарни за него. А в развитите страни хората с увреждания получават освен физическа, и психическа рехабилитация. Защото са равни на нас, които съдбата ни е оставила без увреждане, и имат пълно основание да изискват правата си, тъй като обществото им ги дължи. Основното е правото на достъп, понеже без него всякакви колички и психически рехабилитации са безсмислени.

Затова в развитите страни обществените сгради задължително трябва да имат рампи. Вратите на асансьорите и тоалетните да са съобразени с ширината на количките, а бутоните в асансьорите - съобразени с това, че от количката се достига по-малка височина. На кръстовищата тротоарите трябва да са заравнени до нивото на асфалта. И още имаше, ама забравих. Достъпът е изключително важен, защото без него те не могат да излизат от дома си, камо ли да ходят на училище, в университета, в магазина, на кино, в заведение и т.н. - абе заключени са в дома си - и на практика остават втора категория хора.

А у нас какво да говорим... Вярно, че социалното министерство направи програма "Личен асистент", по която плаща мизерните 100 лв на безработен член на семейството, за да помага за обслужването и придвижването на човек с увреждания. Тя за момента върши някаква работа, но не е решение. Човекът с увреждане трябва да е напълно самостоятелен, независим както останалите хора, за да може да бъде равноправен член на обществото. На теория държавата е съгласна, но реално е направила твърде малко, за да осигури това тяхно право. Заради ЕС приехме един нелош закон за хората с увреждания, който обаче почти не се спазва. Рампи има на много места, но те по правило са с такъв голям наклон, че са невъзможни за количка - спомнете си металните рампи по повечето софийски подлези. Може да пробвате да слезете или качите по тях с количка, натоварена около 70-80 кг (средното тегло на човек). Даже не е нужна такава тежест, може и с бебе в количка. Не ми казвайте резултата, аз го знам. А заравненията на тротоарите, а ширината и т.н... Отговорните чиновници разглеждат подобни улеснения като обществено благодеяние, а не като задължение.

За финал ще перифразам една стара и хубава песен - "Искам да съм куче в ЕС!"