Контрол - "Велика Нация" . Бойко и Алексей като миналото ни.

[видео]

[край на видеото]

Тази песен ми припомня миналото. Не онова, преди демокрацията, а побърканите първи нейни години. Когато "Контрол" и Кольо Гилъна изпяха тази песен. Когато усещането на отминалото засмукващо ни блато бе материално реално, но и усещането на свободния въздух, който ни очаква - също.

Днес повечето от преживелите тази полярна екзалтация, са склонни да я отричат с цинизъм - много по-силен от цинизма на младите, непознаващи онова време. Мисля, че това е защитна реакция. Отричане от това, което ти е причинило огромна болка с неслучването си, от усещането за драстичен крах на екзистенциалноважни идеи и прозрения - "ако не произнеса, ако не призная, че е имало прекрасен нов полет, значи не е имало и неговия крах". Отказ от негативния опит, защото не можеш да го интегрираш.

Много трудно личността интегрира травматичния опит.Преживелите изнасилване жени го преодоляват с години, някои изобщо не съумяват. Повечето оцелели концлагеристи остават тежко дисфункционални личности - невписващи се и отхвърляни от обществото. То на думи ги приема, даже възвеличава, но тяхната абнормност свежда до минимум реалната му способност да ги интегрира.

Разбира се, да слагам знак на равенство между тези жертви на екстремно насилие и хората от тоталитаризма е несериозно. Не са равни като сила на болката, в крайна сметка и  на екзистенциалната деформация. Но механизмът е идентичен. А специфика на болката е, че индивидът/човекът я възприема относително, спрямо това, което е изпитвал и познава. В този смисъл болката на жертвите, преживели комунизма е личностно невероятно силна, до степен разрушаваща, разграждаща устоите на личността им. Така сантименталността на "Контрол" ме присети за Бойко и Алексей.

Те също ми припомнят миналото. Съпреживявайки ги. И докато Бойко е по-сложен за разбиране, Алексей е целият на показ, като разголен труп на дисекция. Той е своего рода олицетворение на Жертвата. Ако и да е неспособен да го осъзнае. Вложил е всичкото си Аз в илюзията за Героичната Барета, бранеща Добрия Свят, и оттам Признавана, дори посмъртно като Герой от този свят, и... изведнъж илюзията се разпада. Светът вече не е Добър. Той не те признава за никой. Ти не си Герой. Къде отиват годините твой живот, къде отива всичкото ти Аз?

Никога не съм била приятел, почитател, даже симпатизиращ на Алексей. Но го разбирам. Той интегрира успешно травматичния си опит. Алексей е много по-консистентен душевно от масата бивши ченгета, разкъсващи се между "защо", "ако", "мразя", "искам", "защо не мога"... Алексей няма емоции и ресантиман, свързани с миналото. Той го е преодолял миналото. Наш проблем е, че позволяваме алексеевото преодоляване да засяга  днешния ни нормален живот. Алексей е преодолял миналото си по изключително дисфункционален начин, антисоциално, засилвайки социопатните си дадености.

Бойко реализира противоположния модел. Плюят го по форуми, че презп 1990 г. е отказал да хвърли партийния си билет . Останал е член на БКП, затова е напуснал МВР, и не е влязъл в БСП. Мисля, че тогава е била екзистенциалната му криза. Тогава, 1990-92,  е събрал миналото и бъдещето. Една от основните причини за масовото му харесване е това - че олицетворява и показва как можеш и да си същият, и да си нов. Да се харесваш и обичаш себе си - без да се лъжеш и да се променяш със задна дата. Което на мат`ряла не му се удава и тази екзистенциална импотентност базисно го съсипва.

Алексей е това, от което душата ни се бои и което не смее да опита. Макар че го признава, боейки се. Бойко е това, с което душата ни иска да се слее. Защото въплъщава същште алексееви щения, но в обществено одобрена форма.

Веселина Томова е права, слагайки знак на равенство между Бойко и Алексей. Но не разкопава посткомунистическите наслоения в душите ни, които ги правят еднакви за нас. . Затова не дава отговор защо тия двамата надарени мъжкари, душевно осакатени от краха на комунизмана, днес са и толкова противоположни, и толкова сходни. Не само като генезис и функционална идентичност.  Идентични са като модели на успешно справяне с проблема как да вградим миналото си в настоящето ни. Калпави модели. Но други нямаме.

Затова... Може би... Както и да е. Слушайте "Контрол". От екзистенциална гледна точка по си струва от бойкоалексеевщината :-) И без това, ние 40-50 годишните, сме доживотни носители на вируса й. Колкото и да не не ни се харесва или да не го съзнавама.