Изпитвам кощунствена гордост <-- Фандъкова и Бойко

На предния пост - "Фандъкова е толко много повече мъж от Бойко..." получих коментар, който вече ден ме тормози:

Лилия:
Всеки има свои качества които го отличават от другите.Нека не прехваляме един за сметка на друг.

Мисля, е ясно, че тя има предвид на първи план Фандъкова иа Бойко, но истината (за която те са дребни, преходни същества) тя я знае. Почнах да се тормозя не само защото тя в конкретния случай (виж горния линк към предния постинг) е права. Тя ми откри усещането за базисната ми неправост в едно отношение. За ценността на това, което направи, няма значение дали го е целяла или съзнавала. Може би не знае буквално десетте заповеди, които са дадени на Мойсей, но техният дух е в нея. Защото ме насочи към това, което бях забравила. Или бях искала да съм забравила:

4. Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята;

5. да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят,

ИЗХОД 20, 4-5

В Библията не се споменава пряко за кощунствената гордост, но това понятие от древногръцката култура е неявно вплетено особено в Стария, но също и в Новия завет. Хюбрис [ὕβριςе - др.гр.] се превежда най-адекватно като кощунствена гордост. Едип завършва трагично именно защото е обзет от кощунствена гордост - той извършва действия, противоречащи на волята на боговете, смятайки себе си за способен да я промени, сиреч смятайки се за равен на тях. Изоставен от родителите си заради предсказанието, че ще убие баща и ще се ожени за майка си, той прави поредица действия уж да избяга от предсказанието - крайният резултат е, че убива баща си и се оженва за майка си. Когато разбира какво е сторил, воден от кощунствената си гордост, се самоослепява и избягва в изгнание - самонаказание за неговия хюбрис.

Аз имам склонност към кощунствена гордост, сиреч съм равна на Природата/Духа/Дао/Атман/Бог (кой както го нарича, знае, че става дума за едно и също), която с напредването ми по Пътя все по-рядко допускам да ме съблазни. Защото не е въпросът да те обземе и да й се съпротивиш, а да не съществува за теб. Недопускането към съблазняването от нея е втората крачка.

А сега Лилия ми показа, че съм се върнала към първата (да осъзнавам кощунствената си гордост). Затова благодаря!