Иван Кръстев: Изкуството на компромиса (Експертите на прехода-3)

Иван Кръстев
Изкуството на компромиса
Дори тези, които казват, че са му идеологически врагове, винаги намират по някоя положителна дума за него. Иван Кръстев е не само най-влиятелният в международен план, но също е и най-уважаваният в средата на експертите в България.

Той се грижи за образа си на човека-консенсус, който е успял. Никога не съм го чувала да критикува открито своите колеги, дори и своите конкуренти. За разлика от повечето експерти на think tanks, които неуморно бичуват некомпетентността и глупостта на политиците, с които работят, той винаги им намира по някое по-
ложително качество, било то и непрекъснатото поемане на риск и отговорност. Той е благодарен на всички, които са помогнали за успеха му. За него животът му е поредица от „реализирани възможности“.

Роден е през декември 1964 г. в Луковит. За разлика от някои от своите приятели от училище, той „има късмета, че родителите му се възползват от възможността, дадена им от комунистическия режим, да получат висше образование и да се преместят в София“.
Баща му, който първо завършва жп институт, а след това следва литература, започва кариера на журналист и на член на БКП в София. Той работи „на идеологическия фронт“ като главен редактор на големия вестник „Народна младеж“ и по-късно става член на
Централния комитет на партията. Логиката на това бързо обществено издигане позволява на Иван да влезе в английската гимназия – наученото и средата, в която попада, в голяма степен определят неговата бъдеща международна кариера. Някои негови приятели
от това време се присъединяват към професионалния му кръг на лидер на think-tank.

Разказвайки събитията на своя живот, той непрестанно е благодарен: на шанса, че е вярвал в идеята за успеха, понеже не е бил дете на низвергнати от режима; на майка си, гимназиална учителка по българска литература, за любовта си към хуманитарните науки;
на опита си на секретар в Комсомола, научил го да бъде лидер и да договаря интересите на дадена общност; на преподавателите си в Софийския университет и на приятелите си от групата „Синтез“, отворили му мисловни хоризонти и насочили го към важни кни-
ги. На въпроса за явния идеологически конфликт между семейния му произход и либералната му професия той отговаря, че в случая става дума за различни светове, исторически времена и поколения. „Имал съм повече късмет от родителите си, да се родя в различна епоха... Много съм дискутирал с тях. Уважавахме взаимно разли-
ките и изборите си. Моето семейство ме е научило много на толерантност“.

За разлика от други лидери на think tanks, като Красен Станчев и Евгений Дайнов, Иван Кръстев не се опитва да си измисли дисидентско минало. Според него той е преживял интелектуално дисидентство, което съдържа идеята за дистанцираност и анализ,
която вдъхновява позицията му на експерт по-късно. При все това той описва годините в „Синтез“ и първите години след падането на Берлинската стена като началото на едно невероятно приклю чение – едновременно реално и въобразено.

Групата „Синтез“ беше изключително интелектуално пространство. Станах приятел с фигури като Ивайло Дичев, Владислав Тодоров, Александър Кьосев. Бях най-младият в групата. Научиха ме да усещам мостовете между дисциплините, интердисциплинарния метод, играта... В началото в ЦЛС се опитахме да копираме този постмодерен начин за формулиране на нещата. След това разбираш, че е много впечатляващо, но не винаги... предварително знаеш къде ще те отведе [смее се]... Накрая на осемдесетте години университетът беше изключително място. Нашето поколение живя в среда, в която всичко ни изглеждаше възможно. Бяхме поколение, което спонтанно започна да изповядва постмодернизма. Животът ни беше игра. Веднага след падането на стената започнахме да пълним страниците на в-к „Култура“. Когато през 1990 г. аз и някои от моите коле-
ги влязохме в публичния дебат се оказа, че повечето от другите „играчи“ тъкмо се бяха оттеглили. Имаше огромно празно пространство за изява. Не е така за хората, които излизат
от университета днес! Имахме чувството, че светът ще бъде такъв, какъвто го измислим, че светът се интересува от нас. Че можем да станем това, което поискаме. Всичко! Разговаряхме с големите интелектуалци, които идваха в София. Спомням се
едно посещение на френския философ Бернар-Анри Леви, който насърчи усещането ми, че съм в центъра на историята, че хората чакат моята интерпретация на света... Освен всичко, това беше и епохата, в която бях и поет. Имах лукса да прекарвам с часове в „Яйцето“ и да пренареждам света.

От „литературния“ период на Иван Кръстев датират и приятелствата му с българския писател Христо Запрянов и с гръцкия поет и романист Панос Статоианис, директор на списанието „Ах! Мария“, в което Кръстев е част от редакционната колегия. Панос Статоианис си спомня за него като за „много интелигентно и чувствително момче... Не разбирам, така де... разочарован съм, че е станал това, което е днес“.

Но за Кръстев кариерата на лидер на think tank е продължение и дори сублимация на литературните му вкусове: „Не бих могъл да разделя тези периоди от живота ми. Нито един от тях не е възможен без предишния“. Той го е избрал, за да може да продължи да
живее живота си като роман.

Не знаеш какво ще ти предложи животът; трябва да се възползваш. Правя всичко, за да продължа да живея по интересен начин. В ЦЛС има магия, лудо очарование. Той е утопия, която работи [тук той описва децентрализирания начин на функциониране
на института си, в който всички могат да осъществят мечтите и компетенциите си]... Моята работа ми дава свободата да се занимавам с това, което ме интересува. Напредвам от едно предизвикателство към друго, никога не спирам. Не приех предложенията да работя в чужбина, защото ЦЛС ми дава възможността да бъда вътре и вън едновременно, да пътувам...

Темата за пътуването, в собствения и в преносния му смисъл, се появява във всичките ми разговори с Иван Кръстев. След като завършва философия през 1990 г. в Софийския университет, със стипендия той заминава за няколко седмици в Париж. Година по-
късно отива за една година в Оксфорд, финансиран от „Отворено общество“, във факултета по политически науки в британския колеж „Сейнт Антъни“. Директорът на ЦСП Евгений Дайнов също е завършил тази много престижна и международна институция, спе-
циализирана в съветските и постсъветските изследвания.

Всичките ми пътувания ме срещаха с невероятни личности, разказва Иван Кръстев, в „Сейнт Антъни“ се запознах с лорд Ралф Дарендорф1. Един ден си четях, седнал на една пейка и... [смее се]. След това имах шанса той да ми бъде нещо като тютор. Помог1 Лорд Ралф Дарендорф, теоретик на либерализма, станал ректор на британския колеж „Сейнт Антъни’“ през 1987 г. след блестяща кариера в областта на социалните науки и на политиката: бил е директор на „London School of Economics“, заместник-ректор на Оксфордския университет, вицепрезидент на Британската Академия на науките, собственик на дружеството „Dahrendorf Ideas Ltd“, европейски комисар, член на множество благотворителни организации в Великобритания и Европа, и т.н. Успял е да превърне
колежа „Сейнт Антъни“ (1987–1997) в един от стратегическите центрове на
политическия съвет в Европа. През май 2000 г. е награден с титлата doctor
honoris causa на НБУ за голямата му подкрепа на университета. Една от
подкрепи идеята ми да създам институт. И до днес той е човекът, който ме съветва и ме поддържа във всичко... Много съм му признателен... Той и либералната англосаксонска традиция ми помогнаха да се откъсна от постмодерния и постструктуралисткия дискурс, който беше на мода през осемдесетте години в България. По-късно започнах да си давам сметка колко много си служа с него, когато формулирам даден проблем. Неговото влияние беше много силно. Както и това на други хора, които срещнах по време на пътуванията ми. Ето например Стивън Холмс, той също стана член на нашия Advisory Board... На всеки три години прекарвам поне една година в чужбина... Всички мои пътувания са ми създали приятелски кръгове... Във „Висеншафтсколег“ Берлин срещнах съвсем различни хора...

Сред другите му по-важни пътувания в чужбина мога да отбележа това във Вашингтон (1998), като policy fellow в Woodrow Wilson Center for International Scholars и като German Marshall campus fellow, както и това в Будапеща (1997–1998) в Institute for Advanced Study, където той прави едногодишно изследване на тема „The Rise and Influence of Think Tanks in Central and Eastern Europe. Comparative Perspective“. Според думите му пътуването в Съединените щати през 1994 г. го вдъхновява да създаде think tank. Разказът на Иван Кръстев за създаването на ЦЛС говори за осъществяването на една мечта, която е платила цената на независимостта „за разлика от НПО, които се основават и се разтурят с
парите на донорите“. Той говори за първите си стъпки с носталгията по един „период на невинност“:

Областите на научните му и анализаторски изследвания е именно либералният
преход в Източна Европа. Главен редактор на сп. „East European Constitutional Review“. Създадено през 1992 г., то е със седалище в Ню Йорк, интересува се от законодателните и
конституционните реформи в бившите комунистически страни. През 1999 и 2000 г. И. Кръстев е research fellow на „Висеншафтсколег“ в Берлин, където работи върху темата „The Anti-corruption Rhetorics and the Politics of Reforms“.

Работихме за фондация „Науман“ от 1991 до 1994 г. От 1993 г. започнахме да показваме на германците, че желаем да основем независим think tank. Но те все искаха да имат над 50% учасие в бюджета му. Не можехме да се преструваме на независим think tank и повече от 50% в него да са от един донор. Не приехме и трябваше да стискаме зъби без заплата, без проект, в продължение на шест месеца. Тогава утопията ЦЛС изпробва крилата
си, тогава изградихме мотивацията си: защо имаме желанието да направим нещо, защо го правим заедно? Наследихме няколко компютъра, това е всичко. Съученици ни помогнаха финансово и сменихме офиса. След това успяхме да намерим проекти, но трябваше да почакаме малко, преди да получим бюджет. Тогава разбираш дали това, което правиш, има смисъл или не. В трудните моменти... Ако погледнем това, което сме направили през
годините, можем да кажем, че днес Институтът е място, което прави много по-добри неща, отколкото в началото. Но все пак тая известна носталгия, нещо като носталгия по загубената невинност...

Иван Кръстев описва кариерата си като серия от избори, продиктувани от идеята за независимост, за иновация и за творчество: Най-важното беше да запазим възможността да избираме темите, по които работим. Понякога ми се е случвало да отказвам много пари, дори предложения на много влиятелни личности като например американския посланик в София. Не приехме да работим заедно в кампанията срещу корупцията... Когато всички говореха за корупция, аз започнах да изследвам отрицателния ефект на кампаниите за борба с корупцията. Предпочитам да работя това, в което съм най-силен, там, където мога да изне-
надвам, да бъда с крачка пред другите. Много е приятно да предложиш идея и да видиш как тя се превръща в mainstream... Това са малките ми радости в живота...

Въодушевлението и тръпката са „солта и пиперът“ на това, което Иван Кръстев нарича „смесица от кариера и стил на живот“: Не знам къде свършва професионалният живот и къде започва частният. Аз съм приятел с всичките си колеги. Юлия Гурковска, която вече не е между живите, беше една от най-добрите ми приятелки, невероятно същество! ЦЛС дава възможността да бъдеш на границата между изследването и ангажимента, особено чрез публикациите в медиите, не говоря за директен политически ангажимент. Никога не съм искал да навляза в чистата политика, но не исках и да стана университетски преподавател, не само защото хората там са много слабоплатени, но всичко се основава на repetitive action [английският термин е използван по време на разговора: „повтарящо се действие“]. Докато тук трябва често да се поставяш под съмнение. Правя и анализирам
това, което правя.

Култът на Иван Кръстев към „интелектуалното любопитство“ е интимно свързан с идеята за пътуване: По време на пътуванията имам нещо като тик... Има две неща, които организират пространството ми, едновременно ми помагат и да се концентрирам, и да се отпусна. Обожавам да обикалям книжарниците, включително антикварните. Шляя се,
разглеждам книгите, прелиствам, плъзгам погледа си по книгите и това винаги ми дава някаква идея... Освен това обожавам канцеларските материали, малките химикалчици, малките писалчици, това е нещо, което също... винаги си купувам някаква малка
джаджа... като нова тетрадка...

Ако независимостта, тръпката и интелектуалното любопитство са основните мотиви, чрез които Иван Кръстев дефинира смисъла на кариерата си, то консенсусът и толерантността според него са основата на всяка персонална и професионална етика, истинският ключ към успеха: Дължа чувството си за толерантност на много неща. В чужбина вече не абсолютизирш личния си опит. Виждаш, че в отделните страни срещаш различни решения на един и същи проблем. Оттам идва и уважението ми към local knowledge. Съзнавайки
собствения си провинциализъм всеки може да предвиди провинциализма на някои глобални играчи. Промяната на гледната точка води до по-продуктивна толерантност. Винаги съществуват повече от две-три продуктивни гледни точки, които работят...
Винаги се опитвам да разбера защо човекът насреща защитава дадена теза... Работил съм с хора с всякакви политически възгледи. Бях един от първите, които работиха с експерти на БСП, и не защото бях съгласен с позициите им. Вярвам в силата на аргументите. Трябва да произвеждаш дебат, а не просто идеологии... Никога не сме работили със суперидеолгическите американски фондации като „Heritage“... Компромисът е вписан дълбоко в характера ми. Може би е и резултат от моя хемангиом: когато играех със съучениците си, винаги избягвах директния сблъсък, физическата борба, за да избегна риска от кръвоизлив.

По време на разговора ми с Кръстев бях изправена пред човек, който е обигран в изкуството на компромиса и на дискурса. Влечението му да говори постмодерно вероятно го е научило да прикрива следите, да избягва да използва идеологически дискурс, да говори за няколко неща едновременно, да отклонява с лекота зададените въпроси и да изказва винаги гледна точка, която оставя нещата недоизказани. Някои критикуват този маниер, който го прави
легитимен в много светове и професионални среди, и го обвиняват, че използва „изкуството на предателството“, прикрито като прагматизъм и интелектуална гъвкавост: „Продаде Желю Желев през 1995 г. без никакви скрупули, човекът, който го въведе в кариерата
на анализатор...“ (П. В., преподавател по политология в Софийския
университет)

Според самия Иван Кръстев рецептата (креативност и талант за правене на компромиси) му е помогнала да бъде впечатляващият мрежови човек2, в който се е превърнал, и чиито многобройни постове и мрежи в България и в чужбина се опитвам да анализирам
Иван Кръстев е организаторът на първите „предварителни избори“ за кандидат от СДС за президентските избори през 1995 г. Според голяма част от политическите анализи, това е бил начинът да се отстрани кандидатурата на Желю Желев.

Ще говорим по-обстойно в частта за националните и международните мрежи на българските think tanks. в последната глава на тази книга, в която се проследяват връзките му със средите на външната политика на Съединените щати.

Почти случайно, когато се опитвах да открия следите от първите стъпки на Иван Кръстев в литературата и поезията (през 1992 г.) той дори е сред лауреатите на фестивала на младите поети „Южна пролет“), попаднах на стихотворението му „Житиеписецът“. Написано е в началото на деветдесетте години и е публикувано на интернет сайта Welkya, специализиран в българска литература. Дали още съвсем млад Кръстев не е предусещал сложните предизвикателства на бъдещата си кариера?

ЖитиеписецЪт

Ръката ми, да е проклета,
като опашката на дявола ме върза за перото.
И още неродил се, вкусих от отровата
на праведните да изплащам греховете.
И още неживял, живота си намразих,
и тайно се отрекох от Спасителя.
Фашкии хвърлях нощем по светиите,
а денем съчинявах житията им.
Във блатото на думите затънал,
напразно ровех Слово да намеря.
Свободен като роб родил се на галера,
въртях таланта си вместо греблото.
Талантът беше малък и послушен.
Най-верен ученик и брат на бича.
Слуги провъзгласени за пророци,
ний вярваме в достойното мълчание.
Проклинаме злощастната си дарба,
омесила в едно и истината, и лъжата.
Каквото имаше да кажем, друг го каза.
Каквото казахме, не беше наше.