На пръв поглед тъп въпрос - в последните 20 години хиляди пъти се е повторило от всякакви политици пред всякакви медии, че сме парламентарна република, а журналистите подхванаха тая тема от политиците и я гнявят ли гнявят. А нещата в Европа са доста различни от САЩ и латиноамериканските страни, които са президентски републики. В европейската парламентарна традиция управлява правителството, излъчено от парламента.
Опасността парламентът да се заеме директно с управлението е станала видна при Френската революция и неслучайно терминът "конвент" има несъвсем благозвучно звучене. Защото с мнозинство е решавал каквото си поиска - от безумната смяна на календара до гилотирането на който и да е. Фактът на гилотинирането на един от бащите на Конвента - Робеспиер, трагично го потвърждава. Който се интересува повече от проблема за тиранията на мнозинството, да прочете Алексис де Токвил, няма да му е излишен и Едмънд Бърк.
Именно негативният пример на френския Конвент, съчетан с негативните примери на дотогавашните абсолютни монархии е накарал бащите на американската демокрация да изобретят уникалната система на "check and balances", при която трите власти взаимно се контролират и съответно балансират крайностите, към които тегнат. Ще спестя историята на развитието на американския политически модел и в частност на президентската институция, но е много важно за българския мислещ човек да знае, че американският президент фактически има много по-малко власт във вътрешната политика, отколкото който и да е европейски министър-председател.
Това, разбира се, е свързано и със съвършено различния тип партии - в САЩ партиите са типично електорални за разлика от Европа. Това на практика значи, че американският президент не може да накара конгресмените от партията си да гласуват за който е да е негов законопроект и обикновено, за да прокара важен такъв се води тежък и сложен цикъл преговори между различни лобита и фракции от двете партии и чисто партийното гласуване по-скоро е изключение в САЩ. Причината е, че електоралните партии всъщност представляват сложни коалиции от интереси (дотам трудноразбираеми за европейците, че някои десни демократи са по-леви от някои леви републиканци - оставяйки настрана за момента различието между европейското и американското разбиръне за ляво-дясно). Та при всеки важен законопроект, който иска да прокара, президентът трябва да търси сложен баланс от интересите на различни групи от двете партии, за да получи мнозинство. С тези особености е свързана и друга разлика - в Европа по правило законопроектите, които стават закони, са внесените от правителството, докато в САЩ значима част са внесени от група депутати, и то много често - не от една партия.
Европейският модел е чужд на идеята за "check and balances", следвайки (според мен повече на думи) принципа на Монтескьо за разделение на властите. Защо на думи - ами защото Монтескьо е писал толкова отдавна, че макар да звучи привлекателно, няма нищо общо с днешната действителност (междругото и с вчерашната - имам предвид 19-ти и 20-ти век). Правителството, респективно министър-председателят са водещи не само в управлението, но и в законодателната дейност, тъй като депутатите от европейските партии - без да го е записала някоя някъде изрично - са длъжни да подкрепят правителството си. Системният отказ от подкрепа на собственото правителство по правило води да изхвърляне от партията (без да има фактическо изключване), сиреч от следващ мандат или от каквато и да е значима партийна дейност. Понякога такова системно отцепване при гласуване на група депутати води до създаване на нови партии - така възникна либаеалната партия във Велкобритания - но тази практика на старите европейски страни няма нищо общо с роенето на партии и партийки в бившите социалистически, а днес европейски страни. Което за пореден път иде да покаже, че неформалните институции като партийни правила, партиен и парламентарен етикет се изграждат с поколения. Абе като английската морава - много е просто - косиш, поливаш - и така 500 години. Та при моравите с по-дълга история е прието - без да е записано някъде - че депутатите от мнозинството са длъжни да подкрепят правителството си.
Захванах тази абстрактна тема, защото попаднах на едно изказване на Бойко Борисов в блога на Джесика: "Последната му изцепка бяха думите "Не съм безделник като тия!", отправени към всички депутати. Явно и към неговите собствени, тъй като не е споменал изрично, че ги изключва."
Това ми напомни един скандал, когато Жан Виденов бе премиер и до публиката бяха стигнали думите му, казани на шефа на парламентарната група на БСП "тая паплач ще гласува, каквото й кажа", отнесена към депутатите от левицата. Разлика съществена не виждам. И смятам, че са прави. Който прочете трите тома мемоари на Маргарет Тачър, ще се убеди в това. Тя категорично смята, че щом партията те е избрала да я водиш при иозложената от теб платформа и си спечелил парламентарните избори, депутатите са длъжни да те следват. Интересно е, че в първите години на управлението си Тачър има най-големи проблеми със собствената си партия - докато ги накара да разберат, че ако не се преодолее всевластието на синдикатите например, или държавните монополи, Великобритания ще продължи да загнива. Но в тази битка със среди от собствената партия не се е стигало до типичното за БГ отлюспване или обявяване на група депутати за независими - народ с близо 800-годишна история на английска морава знае какво са неписаните правила и неформалните институции.
Не е приятно да научиш, че 20 години са те хранили с една лъжа - но е по-здравословно. Лъжата е, че парламентът управлява. Управлява правителството, излъчено от него. Ролята на парламента е да бъде коректив - не само чрез парламентарния контрол, но и чрез факта, че доста често в резултат на дебатите в комисиите и в пленарната зала внесените от правителството законопроекти се променят.
Е значи, Вени, стигаме до там, че в нашия конкретен случай управлява не правителството а бате Бойко Борисов ...
ОтговорИзтриванеАбсолютно си прав. Той - за разлика от предшествениците си - не го и крие.
ОтговорИзтриване