четвъртък, 28 март 2013 г.

вторник, 26 март 2013 г.

Народна песен за Крали Буда


Прасета за Буда жалеха,
жалеха, още плачеха:
"Будо, ле Будо банкянска,
кому ни, Будо, остаяш,
остаяш, Будо, предаваш?
На тия ли варненци яростни,
яростни, още кипнали?
На тия ли шопи смахнати,
смахнати, още викащи?"

Буда на свинки думъши:
"Прасчовци, кротко гласуващи,
дръжте се с мене, свинчовци,
дайте ми още мандатченце,
да ви довърша клането,
в буркан да ви туря, затворя,
да си в Банкя, в мазенцето.
на хладно долу опазя.
от тия ми варненци яростни,
от тия шопи побъркани."

събота, 23 март 2013 г.

Жан Виденов за греховете на БСП и за големите грехове от самото начало на прехода

Досега не съм чувала толкова остра и принципна критика на БСП. Също както и на основните грехове, извършени - без да се казва директно, но ясно се разбира - пак от хора от БСП или под тяхно влияние. И понеже за съжаление медиите отразиха отделни цитати, но не и цялото интервю или поне най-важните части от интервюто, мисля, че е важно сега, когато осмисляме последните 23 години, да чуем и неговата оценка. Защото е безкомпромисно честна.


[видео]


[край на видеото]

http://www.youtube.com/watch?v=ci56qd-3UOg

четвъртък, 21 март 2013 г.

Най-голямата опасност пред нас сега е отказът от политика

Ще си направя експеримент. Със своите читатели и същевременно със себе си. Ще публикувам важни, основополагащи за тезата ми, изложена в заглавието, цитати, а накрая ще посоча автора им. Играта е очевидна - дали ще се съгласиш с неговите мнения, а накрая името на автора ще те накара да търсиш подмолна конспирация или ще си кажеш "да, не го харесвам, но е умен". Моята игра ще я кажа накрая, защото не е толкова интересна за четящите блога ми.

Ето какво ни каза тия дни тайнственият засега автор:

Протестът не успя да излъчи нито лидери, нито ясни послания и причината е, че той беше не просто протест срещу политиците, но и срещу политиката. Но ако обърнем гръб на политиката, как да решаваме споровете си? Например едно от често срещаните искания е за 50% гражданска квота в регулаторите. Идеята е добра, но как да изберем кои граждани да влязат в гражданската квота? Когато става дума за строежа на писти в Банско например, кой искаме да ни представлява - гражданите, които протестираха, защото искат да се строят писти, или гражданите, които бяха на улицата, защото не искат да се строят писти?

Липсата на ясно изразена надежда и алтернатива е това, което най-много ме притеснява. Хората казват "не може повече така да се живее", но пред урните те ще избират между партии, срещу които излязоха да протестират.

При такъв тип кризи протестите често изхабяват енергията за промяна и мнозина започват да мислят не как ще променят страната, а как ще я напуснат
 

Това създава едно потискащо усещане за стагнация. Видяхме гражданска енергия на улицата и хора, готови да защитават правата си, но ми е трудно да си представя политическото решение, което ще убеди хората, че тази енергия ще бъде използвана за позитивна промяна. И това е риск за бъдеща политическа криза.

Загубата на доверие в институциите на този етап се изрази в мирен граждански протест и това е най-хубавото, което можеше да се случи, но ако не намерим начин да използваме гражданската енергия за решаване на конкретни проблеми, следващата форма на протест може да е неплащане на данъци и сметки, а това е краят на една държава.


- Значи ли това, че моделът “сменяме правителства, но не политики” е изчерпан?
 

- Да. Досега всички криза в страната са се решавали чрез договаряне вътре в елита. Така беше и през 1990-а, и през 1997-а. Днес такова договаряне е трудно, а и няма да бъде достатъчно, защото сега обществото не е разделено на ляво и дясно, а на горе и долу. За жалост, когато делението е горе-долу, е много трудно да се управлява и единственият ни шанс е да върнем политическите разделения в обществото. На хората трябва да бъде предложен реален избор с ясното съзнание, че те могат да вземат решения, които да направят ситуацията още по-тежка. Само ако хората избират политика, а не просто политици, страната би била управляема. Моето мнение е, че щеше да е добре, ако  паралелно с тези избори се проведе референдум за национализацията на ЕРП-тата Лично аз бих гласувал против. Но хората трябва да знаят, че те вземат решения и носят отговорност за тези решения. Ние никога няма да имаме работеща политическа система, ако не позволим на хората да носят отговорност за конкретни политически решения.

Истината е, че добрите демокрации работят, защото са израснали от негативния опит на гражданите. Днес хората мислят, че могат да искат понякога абсурдни политики, защото очакването им е, че ЕС или някой друг така или иначе няма да позволи това да се случи. Моето разбиране е, че хората трябва да разберат, че ако гласуват за партия, която иска да излезе от ЕС, ние ще излезем от ЕС.


В обществото има толкова гняв и омраза срещу политическата класа (в нея влизаме и политолози и социолози), че не са много нормалните хора, желаещи днес да се занимават с политика. А както казват белгийците, когато си отидат отвратените, остават отвратителните. Днес хората мечтаят за правителство, което прилича на компютър: задаваш програмата, натискаш enter и компютърът прави това, което му е поръчано. Истината е, че улицата не знае как да направи този компютър. Хората настояват да ги управляват експерти, но такива, които никога не са били във властта, или близо до нея. Компетентността обаче предполага опит. Представете си, че за да намалим катастрофите по пътищата, решим, че професионални шофьори могат да стават само тези, които нямат книжка. Нещо подобно се иска днес по отношение на управлението на страната.

По ирония на съдбата България бе лицето на европейската парадигма "сменяйте правителства, не политики". Нейният курс на фискална дисциплина, въпреки слабите институции и високата враждебност на избирателите, убеди мнозина, че моделът може да проработи във всички членки на ЕС. Но протестите разклатиха това убеждение.

Но неспособността на гражданите да влияят на основните икономически политики с гласовете си набързо подкопа общественото доверие в демократичните институции и превърна улицата в най-ефективната политическа институция в страната.

Българският опит сочи, че демократичното управление може да бъде манипулирано, с цел да се отвлича вниманието на избирателите от исканията за икономически реформи в краткосрочен план. Но тази стратегия, оказва се, нанася големи щети. Отнемайки правото на хората да влияят на резултатите, които го засягат, новата политическа парадигма на ЕС изпари лоялността им към националните и европейските политики и лидерство, като междувременно унищожи и чувството им за гражданска отговорност.


Изборът на Европа не е в това дали да затяга коланите, или да стимулира растежа. Европейските лидери по-скоро трябва да избират между гъвкавостта и стриктността, между това да позволяват на избирателите да правят грешки или да губят легитимност. Както кризата в България вече показа, без необходимата надежда фискалната стабилност е просто едно различно име за стагнация.




Това са мисли на Иван Кръстев от 



А малката моя игра е е, че оня ден написах гневен блогпостинг "Не политиците и партиите, а експертите се провалиха най-гръмовно последните 20-тина години",   изпълнен както с факти, така и с морално възмущение, вкл. и от Иван Кръстев. Но интелектуалната ми почтеност - а смятам, че имам такава, от която за последните 23 години не съм осребрила дори левче - ме кара да признавам Иван за един от много умните и доста почтени експерти.




Картофи, бе, картофи!

Подгонили възмутени граждани Дянков, Миро Мършата и Буда и Просветленият дал идеята "Да бягаме към Банкя, там има барака, дето я ползват за зевемеделски склад с чували, ще се скрием в тях!" Речено-сторено. Нахлули разгневените хора в бараката, а вътре само чували. Ритнали първия чувал, а оттам Дянков се обадил "Куйк-куйик" - "Прасе", рекли хората. Шут по втория чувал, а оттам Миро - "кут-кут-куткудяк" - "Ясно, кокошки". Шут по третия чувал. Мълчание. Още по-як шут - пак мълчание. Убийствен шут, а от чувала се чува "Картофи, бе, картофи!"

С Интернет можем да се изправим срещу всесилната мафия

Препубликувам статия от блога на Григор Гачев, един от първите блогъри у нас, който малцина познват, но които го познават, знаят, че освен безукорно честен и принципен, е и безспорен професоналист (за разлика от други самопровъзграсили се за такива). Статията е важна за крехкото ни и в момента силно самообъркващо се гражданско общество, но мисля, че свободните от зависимости магистрати са една относително осъзната и компетентна общност и ако тези идеи стигнат до тях, биха ги оценили.


Съдията.ком?


Вече от доста време работи сайтът politikat.net. Чудесен списък с обещанията на политици… и проследявания дали тези обещания са били спазени. Основен инструмент за изграждането на гражданско общество у нас. Препоръчвам го горещо на всеки, който иска да оцени дали този или онзи политик си спазва обещанията, преди да гласува.

Мисля си обаче, че този сайт не е достатъчен. Страшният проблем на България към момента не е в политиците. Нашите политици според мен не са много по-различни от западноевропейските – лъжливи колкото тях, продажни колкото тях и луди колкото тях. Проследете една-две предизборни кампании в „утвърдените“ западноевропейски страни и ще се убедите.

Проблемът на нашите политици е, че са контролирани от българската мафия. Създадена още в началото на прехода с цел да опази властта на комунистическите тайни служби и да я трансформира в икономическа. Към момента тя отдавна вече не е нито само „ченгеджийска“ (въпреки че и до момента де факто държи повечето тайни служби в страната), нито само криминална (въпреки че контролира почти 100% от криминалната престъпност), нито дори само политическа (въпреки че контролира и повечето политици). Тя е просто мафия – кърлеж, който смуче кръвта ни. Ако трябва да се благодарим на някого за мизерията си, това е тя. Нейните мутри съсипаха и прогониха всеки кадърен българин, опитал се да започне в началото на прехода малък бизнес. Нейните корупционери съсипват и прогонват и днес всеки инвеститор. И нейните „бизнесмени“ се грижат 80-90% от печалбата върху всеки отгледан картоф или домат, всяка ушита ризка и всяко осигурено преспиване в хотел да отиват не в хората, положили труда си, а в кръстниците на мафията.

Къде е седалището на тази мафия? Българските медии повечето са контролирани пак от нея – по тях няма да го чуете. Вместо това ще чуете микроскопични душици с астрономически егота и амбиции, които облайват до оргазъм всеки, по когото бъдат насъскани. От чужденците обаче, които са се изказвали по въпроса – било политици от ЕС, било опитали се да инвестират тук бизнесмени, било граждански активисти – над 95% казват в прав текст и с думи прости къде е седалището на тази мафия.
В съдебната власт. Нейната върхушка е главата на октопода.

Затова си мисля – сайт, който хвърля светлина върху съдебната власт, може да е дори по-нужен и полезен от сайт, който лови лъжите на политиците. Падне ли достатъчно светлина върху делата на корумпираните съдии, ще става все по-трудно те да бъдат издигани, лансирани и поставяни на отговорни постове. Ще е все по-неудобно да им бъдат поверявани отговорни задачи – веднага ще става ясно какъв е този, който им е поверил задачата.

И с още по-голяма сила такъв сайт ще покаже и обратната страна на монетата – кои съдии не са корумпирани мафиоти. Защото да уволним А и Б, понеже са корупционери, кой ще заеме местата им? Ще трябва да знаем на кого можем да разчитаме. Дори ако все още нямаме механизми, чрез които да сменяме корумпираните съдии, достатъчно светлина върху съдебната система може да ускори появата им.

(Същия проблем, между другото, имаме и в държавната администрация. Десетки години мафията се е грижела хора, които не са обвързани с нея, да не получават възможност да трупат управленски и държавнически опит. Кадровата немощ на ГЕРБ стана за такива количества смях и подигравки не защото Бат Бойко е държал в партията да има само корумпирани некадърници – той може да е тъп, но е хитър. Просто е наистина трудно да се намерят честни хора, които имат опита и познанията да движат нещата.)

Представям си сайт, в който можем да описваме съдебни решения и да ги индексираме по участвали в тях съдии, типове решение, години и места на вземане, и т.н. Така че да е лесно да цъкнеш на името на някой съдия и да видиш къде кога какви дела в чия полза е решавал. Или да цъкнеш на ищец или ответник и да видиш, когато е водел дела, кои съдилища и съдии какви решения са вземали. Не зная дали ще е добра идея съдебните решения да има как да бъдат коментирани и/или оценявани, или преценката да бъде оставена изцяло на потребителя. Вероятно ще ми отнеме не повече от час-два да проектирам начална база данни; няколко дни обсъждане вероятно ще я подобри достатъчно, за да е използваема като начало в такъв сайт.

Бъдете предупредени – мафията ще е наясно, че такъв сайт е насочен срещу върхушката ѝ. Тези, които го поддържат, ще трябва да пазят в тайна кои са. Дори ако не правят и не допускат никакви оценки, най-вероятно ще бъдат подложени на брутален шантаж да изтриват и/или фалшифицират информацията в сайта, или дори да го свалят изобщо или да предадат управлението му на мафията. Същото важи за хостинга му – той трябва да е в чужбина. По възможност на място, имало куража да откаже информация дори на правителства. Софтуерът е задължително да е максимално прост, програмиран за сигурност и проверен за непробиваемост (до Огнян Стефанов „чуковете“ стигнаха заради глупостта да използва Джумла като софтуер зад FrogNews). Иначе казано, софтуерът ще е добре да е написан специално за задачата. (Наемам се и си поемам отговорността. Имам някаква представа как се пише за сигурност и непробиваемост.)


Шекспир, 66 сонет: Reloaded

Малко стари блогвания: Месец след като ни прибраха по милост (+ добре калкулирана сгода) в Евросъюза, усетих, че нещата тръгват на недобре и смътното си усещане маркирах като блогнах този велик Шекспиров сонет. Без коментари.Сега  (по Троегъзото време) също не искам да коментирам. Щото искам да вия. И пак блогнах великия сонет.

Оказах се обаче голям оптимист. Защото мислех, че по-лошо нещо от Триглавата ламя не може да има. Оказа се, че може -  управлявалата ни доскоро Празноглава ламя. Сега обаче виенето не ми стига. Фуча зверски и ако ми падне някой, ще хапя и дера без всякакви спирачки. Като този приятел:



Но да се върна на топика на великия бард. Който като че вечно оживява във времена като сегашните.

"Зова смъртта. На този свят съм сит:
достоинства - родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но друже мой за тебе ми е жал."

 П.П. Преводът е на Владимир Свинтила

П.П.П. Заглавието (и метафората "презареждане") на постинга е инспирирано от "The Matrix: Reloaded" ("Матрицата: Презареждане").


При предишното "66 сонет: Reloaded" колега блогър основателно отбеляза, че при преводи е добре да се дава и оригиналът, Дори само като го погледнеш, успяваш по-добре да разбереш и смисъла, и преводача, сега го правя, защото разбрах, че е прав:

Tired with all these, for restful death I cry,
As, to behold desert a beggar born,
And needy nothing trimm'd in jollity,
And purest faith unhappily forsworn,
And guilded honour shamefully misplaced,
And maiden virtue rudely strumpeted,
And right perfection wrongfully disgraced,
And strength by limping sway disabled,
And art made tongue-tied by authority,
And folly doctor-like controlling skill,
And simple truth miscall'd simplicity,
And captive good attending captain ill:
   Tired with all these, from these would I be gone,
   Save that, to die, I leave my love alone.




.  

сряда, 20 март 2013 г.

Не политиците и партиите, а експертите се провалиха най-гръмовно последните 20-тина години

Масовите януарски протести освен до неочакваната оставка на Борисов и още по-неочакваните предсрочни избори доведоха и до по-сериозни неочакваности: оказа се, че българското общество е с хаотично самосъзнание и освен абсурдната идея да накажем всички политици от последните 20-23 години и да ги махнем всички тези политици, не можа да произведе никаква друга политическа мисъл. По-културно, но не и но-смислено казано - всички политици и всички партии се провалиха и да се махат.
Едни обаче от най-гръмовно провалилите се не само минаха покрай капките, а отново засияха в ролята на тълкуватели, обяснители на смисъла, назидаващи ни и задаващи прогнозите. А който владее думите и обяснява смисъла, в крайна сметка владее истинската власт. Тях обикновено ги наричат експерти, политолози, социолози, а помежду си понякога се ласкаят като policy making elites. Тези хора не само тотално демонстрираха некадърността си - те тежко увредиха обществото с нея. А сега пак се наемат да ни поучават. Преди 10-тина месеца Андрей Иванов написа във в."Култура" много сериозен разказ анализ за тях и техния провал. Мисля, че в днешната ситуация той е изключително актуален и затова го публикувам, дано го прочетат повече хора.
 
АНГАЖИРАНИ БЕЗ АНГАЖИМЕНТИ


в. "Култура" - Брой 13 (2631), 08 април 2011



 
 
Книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода” (1) не стана предмет на публично обсъждане, но има потенциала да предизвика истински дебат. Тясната му тема би могла да бъде „кой кой е в експертното пространство в България, откъде идва и накъде отива, какви са му претенциите и на какво отгоре”, но по-важен е шансът за задълбочена рефлексия на тема „какво се случи в България през последните двадесет години и защо?” Това е повече от похвално, понеже такъв дебат е наистина необходим и е заявен като една от основните цели на книгата. В рамките на такъв дебат „критично мислещата българска общественост” (доколкото е останала такава) би могла да направи ценни изводи не толкова за миналото на българското общество, колкото за неговото бъдеще.

Е, би било прекрасно, ако Достена Лаверн не бе посегнала към жълти пикантерии, на моменти граничещи с лош вкус (кой на кого е бил любовник) или бе разширила кръга на интервюираните до що-годе представителна извадка от хора, ангажирани в процесите, довели до възникването на нейния предмет на изследване. Тъй като всяка извадка е представителна за нещо, въпросът на какво е представителна групата събеседници, отразени в книгата, е интересен сам по себе си и е достоен за отделно изследване. Книгата определено би спечелила от по-нюансирано противопоставяне между „американски” и „континентално-европейски” (или направо френски) модел и интерпретационни схеми. Би било прекрасно, ако ръкописът бе минал през техническа и стилова редакция (за коректор и правилно ползване на пълен член вече мечтаят само „гурме-литераторите”).

Въпреки всичките недостатъци, обаче, книгата на Достена Лаверн е важен факт не само защото, както би казал Евгений Дайнов, е солиден труд от 814 страници, тежащ цели 845 грама (повече от грам на страница!). Книгата повдига важни въпроси, които досега никой не е поискал, не се е сетил или не е успял да повдигне публично. Тези въпроси са по-важни от дадените в книгата отговори (често тромави, отвъд ръба на „меката наука”, както би казал Румен Аврамов).



Въпрос първи: откъде тръгват днешните експертни елити?

Една от важните хипотези, около които се гради анализът на Достена Лаверн, е елитният характер на българските think tanks (2). Те биват поднесени като policy making elites (3), „онези над битовизмите”, като хората с визия, генерирали интелектуалната същност на прехода с всичките му приливи и отливи. Доколко тази хипотеза е защитима, ще стане въпрос по-долу. Тъй като, обаче, самите експерти с незначителни изключения се самопредставят и изживяват като policy making elites, анализът по-долу гравитира около тезата за елитарния им характер.

Предефинирането на елитите (или „мрежите”, както би казал Деян Деянов), начинът, по който се извършва, езикът, който налага, и поведенческите модели, които легитимира, са ключът за разбиране на случилото през последните двадесет години. То може да се обобщи с грубото изречение „каквито елитите – такъв и преходът” и от тази перспектива Достена Лаверн зачеква важен проблем, вглеждайки се в тяхната генеалогия. Отговорът, който дава, обаче, е половинчат. Това, че всички днешни „експерти” са били по някакъв начин свързани със старата система (било през биографиите на своите родители, било през собственото си професионално поприще преди, било поради двете) е само част от проблема. По-важната част, която не получава достойно отражение в книгата, е фактът, че днешните елити са били елит и преди, живели са живот на елит и в повечето случаи възприемат това за нормално състояние на нещата. Затова реинкарнирането на хора, биографии и мрежи се оказва важно именно в този – поведенчески, а не идеологико-политически – аспект, като възпроизводство на поведенчески модели, а не на идеологически конструкции.

Това не е единствено български феномен – цяла Източна Европа е свидетел на „прераждане” на едни или други структури, модели на поведение в нови условия. Неформалните мрежи за социална сигурност и социална интеграция, да речем, са един такъв пример (избирам го поради относителната му политическа неутралност – за разлика от номенклатурните мрежи). По отношение на елитите имаме същото. И проблемът с експертите на прехода не е в това, че биват предефинирани стари комунистически идеологеми (преди членове на БКП, сега яхнали новата вълна). Напротив, индивидуалните биографии показват завидна гъвкавост в това отношение. Онова, което бива пренесено от „преди” в „сега”, е усещането, че „това ми се полага”, откроено бляскаво в интервю с Богдан Богданов (без значение дали цитатът е автентичен или не).

По принцип това не би трябвало да е проблем – все някой трябва да бъде елит, все някой трябва е да богат, овластен. Проблемът не е даже как се стига до това положение (на кого си сътрудничил и доколко ентусиазирано). Въпросът е какви са отговорностите, които вървят ръка за ръка с привилегията да си елит и доколко неговите членове ги поемат.



Въпрос втори: каква е връзката между елит и привилегия?

Тази връзка често се губи – не само в книгата, а в общественото съзнание по принцип. В масовото възприятие (споделяно от преобладаващата част на елита) да си привилегирован, означава да можеш да си позволиш нещо, което другите не могат. Например, да имаш достъп до стола на ЦК на БКП, работещ вечерно време като ресторант, където гроздова означаваше „Евксиновградска”, а не „Академик Неделчев”, върху сиренето на шопската салата готвачът настъргваше и белтък от варено яйце, а сред предястията имаше тогавашният деликатес шкембе в масло. Да можеш да си позволиш без заплаха за персоналната ти сигурност да четеш „вражеска литература” от фонда за „служебно ползване” – позволено ти е, понеже си „доверен”, не си от тези, в главите на които могат да се пръкнат неправилни мисли. Можеш да си позволиш волности от типа „изследване на съвременната социалдемокрация” (ама все в критично-конструктивен план, от идеологически правилни позиции, запазвайки за себе си плахите кълнове на съмнение, често прераснали след избухването на демокрацията в „готов план” и „едни гърди напред” в сравнение с другите). С други думи, да си привилегирован - и преди, и сега, означава да живееш живот с една минимална степен на несвобода по-малко (сега, за разлика от преди, характерът на несвободите и поробителите е просто различен). Тази минимална степен несвобода по-малко бе именно привилегията на тогавашните елити.

За какво бившите елити използваха своята по-малка степен на несвобода? Тук вече става интересно, понеже колкото хора, толкова и разбирания... И елитите, и неелитите не са вътрешно хомогенни. Вътрешните им разделения са даже по-важни, отколкото блоковите прилики – макар и да остават обикновено пренебрегнати (според мен съзнателно, за по-простичка черно-бяла картина на случилото се). Именно тези разделения дават истинския ключ към въпроса защо днешните експерти са такива, каквито са. Един възможен критерий за вътрешно разделение е наличието – или липсата – на воля за промяна. Тук имаме класически пример на частично припокриващи се множества – елит с воля за промяна; елит без воля за промяна; неелит с воля за промяна и неелит без воля за промяна.



Въпрос трети: кои са (и в какво се допълват) двете съставни части и двата източника на съвременната експертна общност?

Книгата на Достена Лаверн би спечелила неимоверно, ако бе разгледала съдържанието на алтернативния дебат преди 1989 и неговите последващи превъплъщения през призмата на частично припокриващите се множества. Тогава се открояват два пласта – единият е доминиран от метафорично-културологичен наратив, но не „елитен”, според тогавашните критерии, понеже не е партийно обвързан (Владислав Тодоров, Александър Кьосев, Иван Кръстев и другите от „Синтез” и подобни интелектуални приятелски кръгове). Другият е апаратно-прагматичен (Огнян Шентов и групата на бъдещия Център за изследване на демокрацията (ЦИД) – без претенции за изчерпателност на списъка). Първият плува в собствения си отвлечен постмодерен „дискурс”, а неговите представители, предизвиквайки системата, не се напъват особено да се кооптират в нея. Вторият има достъп до служебните фондове и е с някакво (колкото и ограничено) право на критично мислене (пародийна форма на агент 007 – with a license to kill). Прави опити за „промяна отвътре” на склерозиралата система, търсейки интелектуални връзки с „перестроечния авангард” в тогавашния СССР (реформаторските кръгове около Бутенко, Шевцова, Амбарцумов и мнозина други – всеки от тях с различни биографии впоследствие, някои с бляскави кариери в policy think tanks). Непосредствено преди 1989 първата група самиздатства (метафорични попадения като Ars Simulacrum или просто поезия) и се наслаждава на интелектуален купон с лукса да не прави идейни компромиси. А впоследствие проявява тотално непрагматичен подход към осмислянето на промените, интересен като интелектуално упражнение и тотално неприложим за практическа промяна. Втората група публикува сборници за служебно ползване със съмишлениците си в Москва и чете „забранена литература” в служебните фондове на библиотеката на ЦК на БКП, опитва се да „бута” нещата нанякъде, самоопетнявайки се с „колаборационизъм”.

Коя от двете групи е имала по-изразена визия и воля за промяна? Коя се оказва по-прагматична в новите следавторитарни условия? Това са въпроси, които Достена Лаверн изцяло пренебрегва. А именно те са важни – не за да се противопоставят двете групи (двете съставни части и двата източника на съвременната експертна общност), а за да може да се разбере по-нататъшната им еволюция, приликите и различията в индивидуалните и институционални съдби. При това, двете групи рядко присъстват в чист вид, те са по-скоро модели, като индивидуалните съдби на техните членове приемат характерни белези на двата в различни пропорции и нюанси. Като цяло, обаче, волята за промяна на старото статукво е онова, което обединяваше двете групи; различията по отношение на допустимите методи (а по-конкретно, по отношение на приемливата степен на интимност с властта, тогава по дефиниция партийна) бе онова, което ги разделяше.

Не съм бил част от неформалните групи („Синтез” и др.) и не мога да говоря за тях. Но бях от „апаратчиците”. Повечето от нас - бъдещият Център за изслeдване на демокрацията (ЦИД) реализирахме нещо като Хашековата „партия за умерен прогрес в рамките на закона”. Не само в битността си на научни сътрудници в Института по история на БКП, но и като прохождащи бъдещи основатели на think tank. Защо ЦИД е „майка” на всички think tank-ове? Много просто: защото Огнян Шентов работеше по неговото създаване още от 1989 – не по „ребълско-дисидентски” интелектуално-отказнически принцип, а по Хашековия, умело балансирайки различни рискове, сглобявайки сложната мозайка.



Въпрос четвърти: какво е влиянието на съпътстващите структури за бъдещото прераждане на отделните групи?

Този въпрос намира едностранно отражение в книгата, като вниманието е съсредоточено върху появили се по-късно външни институции, партньори и мрежи. Преди те да излязат на сцената, обаче, имаше кратък, но интензивен „подготвителен” период, в който се случваха разни неща – и те са важна част от цялостната картина. Едно от знаменателните събития в тази насока бе обядът с тогавашния американски посланик Сол Полански в неговата резиденция, на който присъстваше ядрото на „приятелската група” на бъдещия ЦИД (Огнян Шентов, Евгений Дайнов, Андрей Иванов). Достена Лаверн не споменава за този обяд, понеже няма как да знае за него – той е отвъд спомените на интервюираните от нея. А бе изключително важен – и като персонален риск на организатора (Огнян Шентов), и като позициониране на бъдещия център сред бъдещите донори. Това не бе „дисидентска проява” (като закуската при Митеран), но не бе и „активно мероприятие” от страна на нашия работодател, ЦК на БКП. Бе в сивата зона на „информирано, но не санкционирано”. Благодарение на тези контакти впоследствие дойде и грантът на Републиканския институт, и последвалите (дребни в началото, но важни) финансирания. Именно затова Огнян Шентов бе (и си остана) формален и неформален лидер на групата – беше прекалено добър в балансирането и менажирането на рискове (своеобразно апаратно отражение на Иван Кръстев). Именно затова ЦИД и Центърът за либирални стратегии (ЦЛС) са двата колоса на think tank индустрията днес – а не заради сградата, получена неясно от кого (както смята Красен Станчев).

Друг важен елемент от „съпътстващите структури” бе вестник „Култура”. За бъдещото израстване на ЦИД стратегически важна бе стаята, предоставена от Копринка Червенкова в „Култура” за ползване и седалище през 1989. Формално погледнато, стаята даде подслон, адрес и портиер на ЦИД (първата му регистрация бе с адреса на „Култура”). В тази стая монтирахме първото дарение от американците – хай тек факс и копир, който тогава (заради някакъв чип, използван във военната промишленост) бе ембаргова стока. Този уред влизаше в умилителен дисонанс с портиера на входа, реликва от старото време. Той висеше там дълги години след 1989 и питаше всеки при кого отива, без да има някакъв смисъл – както от самото питане, така и от присъствието му. Сигурно щатната му бройка се бе залостила като дървеница в незнайните папки на Министерството на културата. Фигурата на портиера, обаче, с цялата си безсмисленост на входа на мястото, където течеше интелектуален и политически кипеж, според мен, бе една от мощните метафори на прехода в България.

Да се върнем обаче към Стаята. Пиша я с главна буква, понеже по-важен от портиера и адреса бе косвеният властови ресурс, свързан с нея. Тя вървеше в комплект с достъпа до „петолъчката” (за по-младите, „петолъчка” бе вътрешната телефонна мрежа, свързваща членовете на висшата номенклатура – тогавашният аналог на днешните неформални мрежи на международния политически елит). „Петолъчката” даваше достъп до тогавашния партиен, ерго, политически, икономически и всякакъв друг елит, както и да ги характеризираме. Всички главни редактори на централни издания (за провинциалните не знам) имаха в кабинетите си такъв апарат, който Копринка Червенкова не ползваше. Не защото не знаеше какво представлява, а защото или бе прекалено гнуслива за този тип игри, или просто й се струваха прекалено примитивни, за да ги играе. Сигурно затова остана комай единствена формално без свой think tank. „Формално”, понеже вестникът, за който имах честта и удоволствието да работя през най-интересните му години (в.”Култура”), се оказа единственият интелектуален think tank, само че така и не си осребри належащо интелектуалната продукция. Беше танк в смисъл на резервоар, а не на бронирана бойна машина, помитаща по пътя си скрупули и ценности, оказали се моментно малоценни.



Въпрос пети: къде се пресичат политики (policies), ценности (values) и прагматизъм?

Освен по линията „наличие/липса на воля за промяна”, двете групи (елити и неелити) са вътрешно разделение по най-разнообразни, взаимно допълващи се критерии. Хората се делят по десетки параметри – мъже и жени, с леви или десни убеждения, живеещи в града или на село, бедни или богати, бил/не бил ченге или членувал/не членувал в БКП... Колкото повече критерии са отразени, толкова анализът става по-адекватен. Същото бе (и продължава да бъде) с експертните общности. Сред морето от възможни критерии, според мен, са важни онези, попадащи под широката група „ценности” (чувството за отговорност по отношение на обществото; наличието на скрупули и т.н.), и елементарен „прагматизъм”, способността (или неспособността) да се впишеш в новото раздаване. Другите признаци и техните комбинации са даже по-важни, понеже определят не просто индивидуални характеристики, но и тези на отделни групи. Този пласт също остава недоразвит от Достена Лаверн – а жалко.

Погледнато от перспективата на изминалите две десетилетия, получи се така, че хората хем с ценности, хем с отговорности, хем духовно богати обикновено не са прагматични. За да се качат на влака на промяната, или трябва да захвърлят излишните си куфари, натъпкани със старовремски ценности и принципи (според точното определение на Копринка Червенкова на страниците на същия този вестник), или да останат на перона, гледайки опашката на трена. Кои точно са онези, които се возят на трена, кои са машинистите и към коя подгрупа са попадали преди промяната е въпрос, който си струва да бъде зададен. Прагматичните често се оказват без скрупули и визия. Онези хем с визия, хем с ценности, хем със способности да реализират своите визии, не присъстват на страниците на книгата, което обаче не е проблем на Достена Лаверн. Те комай не присъстват в историята на българския преход изобщо. Ще съм щастлив, ако бъда опроверган.

Тази констатация в никакъв случай не е упрек към отделните експерти. Тя е просто щрих към обяснението защо в България резултатът от тези две десетилетия се различава (понякога кардинално) от резултата другаде, от общества, излезли също от действителността на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ - за по-младите) и Варшавския договор (да не се бърка с Варшавската конвенция). Няма да навлизам в тази област, сама по себе си достойна тема за не една монография. Ще вметна само, че различията в резултатите (и околния пейзаж) имат много общо с различните ценности и морални устои, подплатяващи съответните общества преди и сега.

Да се върнем обаче към прагматизма. В устрема си да разкрива глобални схеми и заговори, Достена Лаверн пропуска един важен битов детайл: в смутните първи години на прехода мотивът „да се правят политики” бе на „ненам-си кой” план. Първичен бе прагматичният мотив да останеш елит в новите, пазарно ориентирани и финансово дефинирани условия. Според точното определение на Инко Разпопов, неинтервюиран от Достена Лаверн пряк участник в наливането на основите, трябва да направим нещо, за да не изпаднем от първия ешелон, когато парите ще определят все повече и повече кой си.

Всеки от танковете/резервоари, големи и малки, решава този проблем по своему. Всички обаче в своя прагматизъм се превръщат първо в продавачи на „интелектуален продукт” – и чак после (евентуално) в „правячи на политики”. Позиционирането (и оцеляването) на пазара е императивно, sine qua non, докато правенето на политики е потенциален вариант, въпрос на наличие на време, хъс, връзки, нисък праг на гнусливост, правилна политическа биография – с други думи, на цялата мозайка от идентификационни признаци, за която бе реч по-горе. Този прагматичен пласт изцяло убягва на Достена Лаверн. Тя остава прелъстена от обекта на своето изследване и се поддава (въпреки очевидните усилия да не се) на собствените им претенции. Според моето скромно мнение (в двойната роля на участник и на външен наблюдател), българските think tanks са предимно и най-вече мощни консултантски компании, предоставящи скъпо платени консултантски услуги. От „нормалния” бизнес ги отличава единствено правната им форма и по-витиеватият начин на разпределяне на нетния финансов резултат, който не може на книга да фигурира като печалба.

Бих казал даже, че икономическият им принос за българското общество е по-важен от „политическия”. Паричният поток, който генерират, е в посока към родната икономика. Оборотът на българския НПО сектор (към който не просто спадат анализираните от Достена Лаверн think tanks, но са негови колоси) е не просто уважителен, а е сред малкото реални чуждестранни инвестиции, живи пари, влезли в българската икономика. Тези пари, похарчени за къщи, офиси, автомобили, телефонен и интернет трафик, стаф и подизпълнители на интелектуален продукт, печатарски услуги и т.н., реално задвижваха (и задвижват) българския пазар на стоки и услуги. Те са една сериозна външна инвестиционна инжекция. Даже не бих се учудил, ако тази роля е изрично спомената в обосновката на стратегическите донори, с която те аргументират пред своите данъкоплатци подобни финансови ангажименти спрямо българските НПО. Би било изключително интересно да се сметне инвестиционният мултипликатор на тези инвестиции – не бих се учудил, ако се окаже по-голям от т.нар. „инвестиции” за закупуване на съществуващи и съзнателно подценени активи.



Въпрос шести: чий елит и какви (пред кого) са неговите отговорности?

Формулирам този въпрос със старомодната презумпция, че има отговорности, както има чест, достойнство, морал и прочее категории отвъд икономическата или геополитическата рационалност. Достена Лаверн бегло зачеква този въпрос по повод епистоларния дуел между Евгений Дайнов и Копринка Червнкова на страниците на този вестник, но не се задълбочава в темата и я разглежда предимно в контекста на личната биография на Евгений Дайнов. Въпросът за (без)отговорността на елитите обаче се оказва фундаментален за целия български преход.

Отговорността не е просто индивидуално състояние. Тя е основен критерий за принадлежност към групата, определяна като „интелектуален елит” (стеснявам я не за да вкарам анализа в управляеми рамки, а понеже експертите до един претендират за интелектуална позиция). Отговорността обаче е нещо, от което съзнателно бягат (и Достена Лаверн би могла да бъде по-директна в това отношение). Понятието „елит” съзнателно се свежда до притежание на знания и информация и не се обвързва с морални отговорности пред общността (общество, народ, класа – каквото и да е, в зависимост от индивидуалните предпочитания), на която елитът е елит. Книгата на Зигмунт Бауман „Живот във фрагменти” е поучителна – и не случайно нейното подзаглавие е „Есета по въпроса за постмодерния морал”.

Присъствието и ролята на експертите у нас се оказва безотговорна. Те дезертираха от (или се провалиха в) основната си отговорност – да произведат адекватна визия за страната и обществото, а после да участват в нейната реализация и да поемат отговорността за нея. Това е моделът на think tankовете, особено американските, по чиято мярка претендират да са скроени нашенските. У нас обаче те не участват, а само присъстват. Тук отново практикуват селективния избор (и консумиране) на позитиви от два различни модела без свързаните с тях отговорности. Въртележката между академична кариера, think tank опит и политически ангажимент (характерна за САЩ) при нас се прилага в удобно кастриран вид – сведена само до първите два елемента. Етапът на реализация е прекалено нечистоплътно и рисково начинание.

В провала си да произведат и наложат визия за страната, експертите са провалиха и в претенцията си да станат национален елит. Те са нечий друг елит, не национален. Може би затова интуитивно бягат от асоцииране с националното във всичките му превъплъщения в оазиса на наднационално, ценностно-универсално. Перефразирайки Уди Алън, това, че изповядвам общочовешки ценности, не означава, че нямам национален интерес. Поне така е във всичките държави – членки на Съюза, към който България май не знае защо принадлежи. Поведението на една малка страна като Словакия по отношение на кризата с еврото (и свързаните с нея рискове за страната) е най-пресен пример за баланс между национален интерес и наднационални принципи, солидарност и пр.

Бягството над и отвъд националното пространство е удобен пазарен ход, даващ достъп до международните консултантски пазари. Както справедливо отбелязва Достена Лаверн, експертите се превръщат в успешни продавачи на експертиза. Изпуска обаче най-главното: тази експертиза е на парче, проект за проект, анализ за анализ. Отделните парчета може и да се вписват в нечия визия, но тя определено не е българска, не е визия за България като държава и общество. Тя е неизбежно чужда и няма абсолютно никакво значение дали е англосаксонска или континентално-европейска. Провалът в изработването на визия е основен грях (или непогасен дълг) на „танковата общност” към българското общество.

Разбира се, може и без визия, напосоки, на парче – и България през последните двадесет години го доказва. Въпросът е докога, как и на каква цена. Фактът, че, например, българският пенсионен закон е променян 82 пъти през последните 10 години има нещо общо както с липсата на визия, така и с цената на тази липса. Със сигурност има много общо и със станалата традиционна българска практика едно и също нещо да се прави и преправя по няколко пъти и все не както трябва. Къде, обаче, са отразени тези елементарни връзки в стратегическите политики на нашенските танкове? Каква е (и би трябвало да бъде) тяхната роля за повишаването на съвкупната производителност на труда в България (понеже, в крайна сметка, за това иде реч)?

Друго, което не направиха българските „експертни резервоари”, бе да дефинират поле от общи цели и ценности, около които да сплотят обществото за промяна. Да създадат над и извън партиен консенсус по приоритетите на страната и да ги преведат на езика на конкретни управленски задачи, начините за решаване на които да бъдат предмет на партийна надпревара. Не е ли чудовищно, че днес, повече от 20 години след промяната, на дневен ред се изправя въпросът „Какво ни държи заедно като нация?”. Опитвам се да намеря - и не успявам – друг случай пред подобен въпрос да е изправено общество и държава, не преживели гражданска война, без имигрантски поток на „чужди” и без сериозни етнически, религиозни или конфесионални разделения.

Вместо такова „консенсусно поле”, бяха налагани общи идеи и политически проекти (като общочовешки ценности, членство в ЕС, НАТО, а сега – в Еврозоната). Все правилни проекти, но необяснени и неприземени, неразбрани от обикновения гражданин, към когото експертите в повечето случаи се отнасят с дълбоко презрение. Защо правим това, което правим, как то ще се отрази на това и онова, защо (и колко време) трябва да стискаме зъби със затегнати колани, какви са рисковете, ако не направим онова, какви са краткосрочните ползи и дългосрочните загуби – в повечето случаи подобни въпроси оставаха подминати от експертната общност, която предпочете да философства за причините за „свлачището”, довело царя.

Може би част от тези причини е същата, поради която икономическата програма, с която СДС спечели изборите през 1997, бе написана, след като ги спечели (казвам това като участник в написването й). Или има нещо общо с причините, поради които Групата за публична информация към МС, създадена от, лека му пръст, Сашо Божков със задачата да реагира на момента и да обяснява какво се случва, защо е необходимо и каква ще бъде ползата, след няколко месеца преля в придатък на пресцентъра на МС и отмря от само себе си, след като нейният наивен ръководител (моя милост) я напусна. В крайна сметка, цялата черна разяснително-просвещенска работа не бе подета от никой think tank. Може би понеже не бе достатъчно policy-oriented? Може би понеже за мнозина това са прекалено очевидни неща, за да бъдат обяснявани? Може би защото подобна логика е чужда на абстрактния дискурс на експертите, ориентиран към друг език и други реалности (далеч от българските)? Не знам, констатирам само реалното състояние.

Всъщност, основният проблем на българската policy community е, че дълбоко в червата си е българска. Всеки оцелява поединично, в собствения оазис на климатизирания офис или затворено селище от типа gated community, без допир с околната среда, наричано по инерция „общество”. Разликата между собственика на панелка, изолирал еднолично осемте си квадратни метра външна стена, и елитния експерт е само количествена.

Тук е трудно да се каже кое е първично и кое – вторично. Дали експертите, отчаяни от едноличните инстинкти на българското общество, бягат в свой си оазис, или с бягството си в оазиса задават тон и задълбочават последиците от тези народопсихологически особености. Вероятно и двете. Със сигурност, обаче, вместо да привнесат европейски ценности и модели в народопсихологическите дадености, експертите ги задълбочават, добавяйки само европейско лустро и фразеология, изпразнени от реално – неизбежно национално – съдържание. Опасявам се (дано се окажа лош пророк), че тази подмяна ще има драматични последици. Може да се окаже, че именно онези, които претендират за ролята на „акушери на европейския проект за България”, са били всъщност неговите гробари.

По отношение на визия и отговорности, „експертите” на нашия преход са показателно изключение на фона на останалите бивши соцстрани. В другите (и големи като Полша, и малки като Словакия) експертите периодично поемат отговорността и реализират визиите си, доближавайки се до американския протомодел. В Полша пакетът политики, реализирани от екипа на професор Балцерович (на когото имах удоволствието и честта да бъда студент), бе обсъден и изработен от неговия „приятелски кръг” далеч преди той да стане министър на финансите и „баща на шоковата терапия”, а когато стана – пое отговорността да го реализира. В Словакия и министри, и министър-председател сега идват от think tank-ове и не се страхуват/срамуват да реализират визиите си. При нас е обратно, връзката think tank-политика е половинчата и еднопосочна. Първите са или източник на консултантски услуги/идеи, или спокоен пристан, след като флиртът с политиката приключи.

Въпросът за отговорността е сроден на въпроса за крайния резултат от прехода. Само безнадеждно новоиндоктринираните твърдят, че обществото в момента е онова, за което са мечтали преди двадесет години. Останалите „бягат по тъча” обикновено с тезата за сбъркания чип (както би казал Симеон Сакскобургготски), предмодерния манталитет (Евгений Дайнов), или исторически дадености. Всичко това вероятно е вярно – както пише Румен Аврамов, това е, което можем да очакваме, познавайки стопанската история на България на XX век. И все пак, през последните две десетилетия обществото ни не е следвало детерминистично предопределен сценарий. Периодично е било изправяно на различни кръстопътища и в повечето случаи, за съжаление, е поемало по по-малко правилния път. За разлика от други страни. Споменатата Словакия е една от тях - озовавайки се на подобни кръстопътища, винаги е успявала да избере по-малко грешния. А може би разликата е в това за каква държава става дума – която тепърва се изгражда/възражда или която трябва да се разгради и разграби. Какъв точно е приносът на нашенските „мисловни резервоари” за тези безбройни дребни и едри избори – не знам, но не е нулев.



Въпрос последен: изобщо, облечен ли е кралят?

А може би е именно нулев? Може би не е справедливо да товарим експертите на прехода с такива чудовищни отговорности – липса на визия, консенсусно поле? Интересен – и опасен – въпрос, понеже, формулиран по-директно, означава: елит ли са онези, които претендират да бъдат елит? Те ли са интелектуалните сиви кардинали или са просто занаятчии, набарали доходоносна ниша?

Тук неизбежно се натрапва аналогията с прогресивната (реформаторска) част на старата художествено-творческа интелигенция – опитваща се да пробутва намеци между редовете и живееща с илюзиите, че по този начин бута нещата към промяна. Възможно ли е и този манталитет да се е преродил, както много други неща? Не знам... Може би тогавашната прогресивна интелигенция и буташе нещата нанякъде, може би - ред по ред и намек по намек - е създавала някаква критична маса, която впоследствие е довела до промяна... А може би си е създавала и тиражирала тези илюзии, за да оправдае привилегированото си съществуване под крилото на тогавашния спонсор (партията, ако някой не се сеща кой). Ако това е така, каква е разликата между тогавашните и сегашните елити – освен различните им спонсори и различните идеологеми?

Тъжната история на българския преход и неговите експерти показва колко важно е какво си чел на младини и колко си разбрал от прочетеното, понеже това предопределя какво произвеждаш, след като си станал „експерт”. Тя е също източник на моя песимизъм по отношение на бъдещето. „Експертите”, пряко или косвено свързани с манталитета на бившия свят, не само запушиха с телесата си интелектуалното пространство през първите демократични години, но и, в ролята си на ментори и теоретици-преподаватели, деформираха цяло следващо поколение. По-голямата част от политическата класа е минала тяхната школовка. Осигурили си комфортната монополна позиция на пазара, те произвеждат с лекота стотици страници монографии и подобни бълвочи, които впоследствие заживяват своя автономен живот в академичен план. Интересно е да се анализира интелектуалната генеалогия на днешните активни политици, стилистиката и съдържанието на тяхното политическо говорене; и да се корелира с think tankовете, около които са гравитирали на младини или чиито директни креатури са.

Ето как кръгът се затваря и стереотипи и манталитети от 70-те и 80-те се прераждат през две поколения. Както казва Красен Станчев по друг повод, комунизмът е вечен.



Андрей Иванов

(свидетел и участник)



Бележките под линия са пръвта от "Книголандия", втората от Уикипедия

(1) Достена Лаверн "Експертите на прехода"
Поредна история на прехода. Още една гледна точка, още един поглед към смутен период с безброй лица. Но нещо е различно – засегнати са недосегаемите. Цветята на прехода – най-популярните нашенски НПО-та, които и до ден днешен благоденстват,  назидавайки народа и политиците как трябва да се правят нещата.
    Достена Лаверн разбулва генезиса на нашенските неправителствени организации, митовете, които са изградени около тях, методите им на работа, хората в тях, действията им, финансирането, самата култура на НПО, която се е формирала през годините. Изследването й обаче не е насочено къмНПО-тата като цяло, а към тяхната еволюирала форма – тинк-танковете. Според нея в идеалния смисъл те “произвеждат идеи за развитие и ги прилагат на практика от името на гражданското общество”. У нас обаче те се изживяват като „строители на демокрацията” и кучета-пазители на реформите, а също така измислят гражданското общество с цел гарантиране на финансиране от Запада.
   Основните тинк-танкове, които Лаверн е изследвала, са Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), Центъра за либерални стратегии (ЦЛС), Институт “Отворено общество”, Центъра за социални практики, агенция “Галъп” и няколко други. Освен подробното описание на създаването и дейността им, тя се спира обширно и на техните ръководители, едни от най-публичните личности у нас като Иван Кръстев, Евгени Дайнов, Стефан Попов, Андрей Райчев  и други. Журналистката се е срещала многократно както с тях, така и с още десетки бивши и настоящи членове на тази НПО-общност.
   Лаверн не възхвалява тези хора и организации. Тя ги изследва. И вади на бял свят както положителните части от дейността им – примерно законодателните инициативи, така и негативните – неясното финансиране, усещането за непогрешимост и за незаменимост. Лаверн пише че “отношението на някое експерти от тинк-танковете към „предмодерния български народ” е сравнимо с това на антрополозите от 80-те спрямо населението на развиващите се страни”. Според нея те се изживяват като „виждащи сред слепите” – слепи са и политиците, и народът, и академичните интелектуалци.
   Някои пасажи вероятно ще предизвикат скандал. В това число преосмислянето на кризата около свалянето на правителството на Виденов, генезиса на НПО-тата от номенклатурни корени, неясното финансиране и прякото ангажиране с политически партии въпреки усърдно изгражданата аура на независимост и какво ли още не.
   В началото си книгата е доста тромава, защото авторката обяснява методологията на изследването си. С навлизане в изследването обаче нещата стават адски интересни и структурирани по великолепен начин. Лаверн е съумяла да не пише “жълта” история, в която да сипе нападки и обвинения без доказателства, само на принципа един-човек-ми-каза. Точно обратното, всички данни са документирани и защитени с факти и цитати, както и трябва да бъде.


"Експертите на прехода" може да се свали свободно от някой от следващите два линка (форматът на файла е pdf):

http://www.scribd.com/doc/46545214/Ekspertite-na-prehoda#download

http://rusfolder.com/32978265

(2) think tanks 
 Мозъчни тръстове, наричани още аналитические ценрове, "фабрики за мисли", "резервоар за мисли" и "мислителен таран"(на английски: think tanks) са неправителствени изследователски организации и групи, които по правило съсредоточват усилията си в областта на хуманитарните науки - политика, икономика, социология, право и т.н. и които имат често функцията да защитават определен тип социални политики, политически стратегии, икономика, въпроси на науката и технологиите, индустриални или бизнес политики и дори военни съвети






вторник, 19 март 2013 г.

За Костовите злодейства с "Мариците"

Темата с продажбата на "Марица Изток 1" и "Марица Изток 3" и с цените на произвеждания от тях ток шества из медии и форуми с този израз, затова и почнах с него.  Много силно впечатление ми направи разказът на форумец от "Дневник - пряк участник и свидетел на цялата история на "Мариците". За съжаление не записах името му и моля, ако някой се сети или той се разпознае, да се обади. Разказът му няма да види бял свят, а мисля, че повечие хора трябва чуят един обикновеин работник, прекарал целия си трудов живот там:


Най напред за ТЕЦ 1 ", Първа комсомолска". Много от вас може би не знаят това име, но аз съм закърмен с него, там съм прекарал един месец през лятото на1962 г. на комсомолска бригада, и това е нещо непознато за мнозина от вас.
Та тази ТЕЦ 1 (така ще я наричам за по-кратко, както и ТЕЦ 3) е построена през 1961-62 г. и е с обща мощност 200 Мвт. През 1974 г. става голяма авария в тази ТЕЦ (гръмва бункер за въглища), което налага почти основен ремонт на ТЕЦ-а. Захранва се с въглища основно от рудник "Трояново-1". И така до 1995 г., когато този ТЕЦ спира да произвежда ток, а едва крета да подава пара за брикетна фабрика. При това положение рудник "Трояново-1" става излишен с неговите 3000 работника. През периода 1995 г. до 1996 г. се търси инвеститор, който да поеме цялостната рехабилитация на ТЕЦ-а, но предвид тогавашното положение няма такъв. В края на 1996 г. - началото на 1997 г. пада правителството на БСП и на власт идва Костовото правителство, климатът рязко се подобрява, продължава търсенето на инвеститор, идва един от Япония, но като вижда положението в самия ТЕЦ (а положението е такова, че всичко трябва да се срине със земята и започне отново) се отказва, през това време напрежението в рудника расте поради неясното бъдеще и евентуално съкращение на 3000 работника. През 1999 г. май се появява американски ивеститор, който казва "наемам се, но при условие, мощността ще я направя три пъти по голяма, но искам в продължение на десет години след пуска на ТЕЦ-а токът да ми се изкупува на цена 500 долара за Мвт. Стига се до компромиса 250 за Мвт". Същата история се завърта и за ТЕЦ-3. И така двата ТЕЦ-а са напълно рехабилитирани, като им са монтирани и тъй наречените сероочистки и от 200 Мвт за ТЕЦ-1 която става на 650 Мвт и ТЕЦ-3 от 450 на 900 Мвт. и могат да работят още около 35-40 години.Това го знам, защото там, в тези рудници съм се пенсионирал.

неделя, 10 март 2013 г.

Ян Палах - не бива да го забравяме


Микеланджело гениалният

АКО ЧУКЪТ МИ ГРУБ, ЛОМЯЩ ГРАНИТА,
човешки образ бавно му придава,
то Бог го води и го направлява
и с неговата сила той полита.

Че някой дивен горе до насита
и нас, и себе си разхубавява,
а всеки чук от чук се изковава,
у който вечна светлина е скрита.

В ковачницата устремен, замаха
изпълнен с мощ и очертал широка
дъга над нея, в небесата литва.

И неизлени образите щяха
да чакат, ала към оназ висока
ковачница отправям аз молитва.

Не! ние българите сме доблестни хора! Разкайвам, че казах друго!

ГОРЯНСТВОТО Е НАШАТА ГОРДОСТ И ДОБЛЕСТ

Първоначално горянството възниква като бягство от терора и като невоенно нелегално движение, но към 1945–1947 година се появяват първите партизански чети. До 1947 година са оцелели 5 горянски чети главно в балканските райони.
Четниците от въоръжената съпротива, за цялото време на съществуването си, са над 2000 души, като в организирането ги подпомагат над 8000 ятаци и горяни занимаващи се с пропагандна дейност. По данни от документи на ДС, всички чети са около 160. 28 от тях са големи, има и поединични участници. 52 чети влизат от чужбина и са съставени от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.[1] Според други данни през периода 1949 - 1956 г. са унищожени 440 "банди", в края на 1953 г., т.е. след масовия разгром все още съществуват 736 нелегални организации и групи, а заедно с неорганизираните групи вражеският контингент възлиза на 384 000 д.[7]
В Пиринския край съпротивата е най-силна през 1947 — 1948 г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров контролира по-голямата част от Санданска околия. Извършва походи и атаки чак до долината на Места — до Разложко и на юг — до Неврокопско, днес Гоцеделчевско, а също и към Горноджумайско, днес Благоевградско. През 1948 година хиляди милиционери и войници блокират голяма част от Северния Пирин. В Горноджумайска и в други околии е въведено двуседмично обсадно положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31 март Герасим Тодоров се самоубива. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но, въпреки всичко, в края на 1948 година Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.[8]
Движението придобива максимален размах в периода 1950 — 1952 година. От Гърция предава радио „Горянин“. В средата на 1951 година то излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на България се стичат хора към Сливенския край. Армия от 13 000 милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия. На 1 и 2 юни те водят сражение две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението и въпреки тежката битка, успяват да изнесат ранените; пленени почти няма. В боевете с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни, но макар и ранен командирът извежда четата и я спасява. Освен това известно е, че при това сражение, милицията и армията са командвани от министъра на вътрешните работи и министъра на отбраната, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията първият секретар на БКП Вълко Червенков. Но в края на 1951 година Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя командир и въпреки жертвите, тази чета продължава борбата: през 1952 година се обединява с малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села. Един от успехите на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952 година).[1][9]
Около 15 горяни-парашутисти се приземяват в Казанлъшко и Ихтиманско. Те са подготвени в Югославия и Франция.
Движението съществува дори и в равнинни области. Например, в Добруджа има сравнително силно четничество, като за кратко време са превземани села. И в Русенско действа горянство, въпреки че в този район има само една по-голяма гора (край с. Писанец) и някои други гори край р. Русенски Лом. Лидер на русенските горяни е Цанко Иванов Цанков — Мечето, а идеолог — Цветана Попкоева — Цена, клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко Цанков е убит по време на акция на властта, а Цветана Попкоева е осъдена задочно, пленена и убита. Тодор Цанев оцелява след 11 години затвори и концлагери; той доживява до 1989 г.[6]
С изключение на Северозападна България, където горянството е много слабо разпространено, в повечето области действат горянски чети.
Според Стефан Цанев, чието семейство също е потърпевшо, след като горяните придобиват популярност и новата власт е пред заплахата от гражданска война, на 12 март 1951 г. Вълко Червенков в доклад пред партията се противопоставя на извращенията при провеждането на политическата линия. Това се оказало коварен капан - излезлите от нелегалност противници на властта били заловени в края на април същата година. Пикът на арестите и осъжданията е през 1951 и 1952 г. [10]
Факт е пасивната позиция на Западните страни при Берлинското въстание — 1953 г., Унгарското въстание — 1956 г., Пражката пролет — 1968 г. При това отношение на Запада към източноевропейските въстания, горянството е обречено, но въпреки това, е една продължителна съпротива.

Горяните филм на Атанас Киряков