сряда, 20 юли 2011 г.

Огнян Минчев - Резерватът на таласъмите

По изключение поствам изцяло чужда статия - защото я намирам за твърде важна за всеки мислещ човек. Бих се подписала под всяко твърдение в нея. Тъжно...


Резерватът на таласъмите?

20 Юли 2011

В една страна не може да има повече демокрация, отколкото нейното собствено общество е склонно да създаде и да защити. Демократичната система в повечето западни страни не е резултат просто на някакъв мъдър обществен договор между обществото и държавата – тя е продукт на ежедневни упорити и често отчаяни борби за отстояване на правата и свободите на гражданите срещу системните опити те да бъдат ограничавани в полза на управляващите политико-икономически олигархии. И така – 300 години.

Всеки приет закон, накърняващ права, във Франция води най-често до излизане на един милион души на улицата. Милиони по улиците на Италия направиха възможна операцията "чисти ръце” срещу мафията в началото на 1990-те (а липсата на тези милиони днес прави възможно шоуто на Берлускони). В Британия и Скандинавските страни най-малката информация за злоупотреби с власт води до неизбежни оставки – понякога на цели правителства.

Демокрацията не е кресло, в което можеш да се излегнеш. Тя е оръжие, с което можеш да се защитиш.

Българското общество тихомълком се прощава с демокрацията.

Прави го безпаметно и с безразличие. За мнозина "вятърът на промяната” от края на 1980-те се оказа враждебна буря, унищожила идилията на загнилия зрял социализъм.

При Тато можеше и да се мързелува, и да се пооткрадне нещичко от общото, стига да си държиш езика зад зъбите и да не закачаш властта. За други демокрацията бе добре дошла като панацея – за мигновение да премахне задушаващата прегръдка на комунизма и да ни въведе в консуматорския рай на Запада, познат ни вече от телевизията. Нещата обаче се затегнаха – посткомунистическата олигархия се сниши, за да премине "вятърът на промяната” и взе нещата в свои ръце.

Битката бе яростна, но неравна и най-лошото - обещаваше да продължи десетилетия в една страна като България, която започна от нулата след 10 ноември 1989 г. Мнозина жадуващи демокрацията се отказаха от тази битка и емигрираха на Запад, където смятаха, че ще я получат наготово. Не ги осъждам – дано са получили очакваното. Но тук, в България, тяхното отсъствие превърна битката в усилие на Сизиф. В България постепенно се появи едно ново, все по-голямо мнозинство – обществото на тези, които отново са покорни на властта. На тези, които не вярват, че могат да произвеждат и контролират властта в полза на обществото.

Мнозинството на търпящите властта бе добрата новина, която посткомунистическата олигархия чакаше след 1989 г. Червените генерали и червените апаратчици се отърваха с лека уплаха от "неразбориите” на 1990-те години. На прага на новия век те бяха приключили с "великата криминална революция”, която ги превърна от органи на "диктатурата на пролетариата” в нов корпоративен олигархичен елит на пост-комунистическия капитализъм. Бащите им проляха реки от кръв за да национализират. Синовете и дъщерите съсипаха страната за да приватизират – брутално, по методите на джунглата. Липсваше им само легитимност и си я купиха – от един уж забравен цар, който с готовност кашира унижението да служи на тези, които го изхвърлиха от страната му преди половин век. От тук нататък всяка битка щеше да се води за преразпределение на ограбеното в полза на един ли друг клан от новоблагословената посткомунистическа - вече "роялистка” олигархия.

През 1990-те години политическата борба беше между привърженици и противници на истинската, голямата промяна. Победата на посткомунистическата ... пардон – на роялистката олигархия редуцира демократичния процес до състезание на политически брокери.

Прагматичната цел бе да се управляват настроенията на едно апатично население, таящо смътна надежда, че "отгоре” може да дойдат и по-добри времена, но лишено от свой истински национален елит, способен да му посочи пътя към по-доброто. Политическите брокери на олигархията "разхождат” тази апатична псевдо-гражданска маса в порочния кръг на имитираната демокрация.

На сцената излиза властно гримиран клоун – цар, пъдар или просто дългонос шут с бенка – и със страшен глас възвестява края на "бандитския преход”... "Ще се оправим за 800 дни...” говори за себе си в множествено число клоунът със синя кръв. "Ще ги вкарам в затвора...”, гръмогласно се заканва Крали Марко от Сандански ... от Тетевен ... или от Банкя, не помня вече. Апатичната маса е възбудена, противоречиво раздразнена от нищетата на битието и лекотата на отмъщението, което й се обещава от сцената. Избирателите тръгват към урните. Политическият цикъл е в популисткия си апогей.

Но представлението свършва неочаквано и бързо. Популисткото опиянение се заменя с махмурлука, с неуреденото ежедневие на поредната отнякъде изненадала ни криза. Активният гняв и надежда се заменят от покруса и възобновено отчаяние. Апатията се възцарява с игрива чалга стъпка и препраща масовото неудовлетворение от властта към есемесите на поредното риалити шоу... Време е за открит грабеж – без маската на безплатни популистки представления.

Време е за поредната "тройна коалиция”. Този популистко-елитистки цикъл на олигархично управление се развърта зад фасадата на една добре имитирана демократична процедура – избори, партии, дебати... Зад фасадата все по-тревожно набира сила истинската йерархия на власт и богатство в обществото.

Поредният бандит прострелян на улицата ... Вътрешният министър отишъл на крака при братя Галеви... Двата големи седмични таблоида – единият "за”, другият – "против” Трактора – законодател на общественото мнение... Полицейски произвол... Корумпиран съд... Безпомощно здравеопазване... Демографска катастрофа... Купени гласове – купени избори... Общини – феодални имения... Институции – феодални имения... Два изхода от кризата – Терминал 1 и Терминал 2...

Този порочен кръг на все по-плътна липса на реални публични политически събития, подмяната на публичната политика с долнопробни шоу продукти, интриги и идиотски скандали отдавна са оставили българската демократична система в състояние на изпразнена от съдържание черупка - фасада на държава.

Новият етап, в който навлизаме е процесът на делегитимация на самата фасада, на самия демократичен ритуал. Най-добрият пример за това е несъстоялата се кандидат - президентска кампания. Броени месеци преди вота основните политически сили нямат кандидати. Управляващата партия ще излъчи своя кандидат в навечерието на изборите, основната опозиционна сила – БСП – избираше дълго и мудно между десетки кандидатури, за да набеди накрая един чиновник за свой кандидат. Доган мълчи загадъчно – той ще избира след първия тур.

На сцената стои някак странно и самотно Меглена Кунева – отлично приетия в Брюксел бивш европейски комисар. Тя мъчително налучква верния тон, с който могат да бъдат достигнати масата български избиратели, невярващи вече в нищо и в никого. Кунева не притежава народняшката харизма на Бойко Борисов. Тя предпочита да говори на студентите и интелектуалците, вместо на селяните и на пенсионерите. Но колцина интелектуалци останаха в България...

Едно вярно налучкване от страна на Кунева - антипартийният патос.

"Не съм кандидат на партиите”, твърди тя. "Аз представлявам гражданското общество.”

Вечният опит на нашенските елитарни общественици да избягат от примитивната партизанщина на българския политически пазар... Само че днес е много по-трудно отколкото през първата половина на ХХ век. Старанието на Кунева да не измърси своята кандидатура, отърквайки я в договори и съглашения с партийните партизани възбужда истинска буря от конспиративни теории за това, кого наистина представлява изисканата дама от Брюксел. "Олигархията”, твърдят едни – "Първанов и Доган”, категорични са други. Не е пожален нито бракът й, нито реалните й приноси за успешно приключване на преговорния процес между ЕС и България. Ако реалните й грехове не достигнат, противниците й с удоволствие ще я опаковат в интриги, слухове и злословия, за да я спрат. Ако това изобщо се наложи...

Самотната кандидатура на Меглена Кунева е важен индикатор за кризата на публичната политика в България.

Една интелигентна и способна жена изгради своята президентска кампания върху парадокса на посланието: драги сънародници, тук нищо не работи. Не работят институциите, не работят партиите, които трябва да ви представляват в институциите. До такава степен не работят, че е безсмислено да влизам в тях. По-скоро бих станала един самотен президент, за да мога – отгоре и отвън – да променя нещо от това. Дано ми помогне гражданското общество – доколкото още го има...

Тази позиция е леко абсурдна – най-малкото, защото не може да отговори на един базисен – логичен и демократичен въпрос: "Ако вие, г-жо Кунева се класирате втора на втория тур за президент, какво ще стане с двата милиона гласа, подадени за вас, на следващия ден след изборите?”

Кандидатурата на Кунева предизвиква тъга, защото тя ще трябва да се конкурира с пионките в българската политическа игра, които ще бъдат излъчени – или вече са излъчени - като партийни кандидати. И защото най-сериозният й шанс да бъде избрана е свързан с възможността същите тези партии и партизански котерии, които предизвикват оправдана погнуса, да я подкрепят на втори тур, ако тя стигне до него, срещу кандидата на управляващата партия. И накрая нека подчертаем още веднъж – това са избори за президент, за най-високата (ако не най-властната) позиция в държавата.

Избори за президент – за една позиция, която бе безмилостно деградирана и омърляна през последните 10 години. Конституционният статут на президента в България е твърде противоречив – той/тя се избира с пряк вот на всички граждани, за да получи пълномощия твърде близки до тези на представителния президент, избиран от парламентите на страни като Унгария или Германия. Но представителният президент е най-често пенсиониран професор по право, докато спечелването на преките президентски избори в България изисква силата и влиянието на един активен, водещ политик. Който на следващия ден след победата си попада в безмълвието и вакума на ограничените си официални пълномощия.

Изходът е един – упорити проби докъде може да се разтегне президентската власт по неформален път. Желю Желев я разтегна до Боянските ливади и до излъчване на "свое” правителство (правителството на Любен Беров) - което БСП неучтиво си присвои за броени седмици. Петър Стоянов с неудоволствие срещаше нелюбезната физиономия на Командира – винаги, когато се опитваше да направи нещо извън задушаващия мундир на "Дондуков” 1.

Момчето родено с късмет – Първанов – се оказа истинският победител в креслото на държавен глава. Скучният апаратчик с публична харизма близка до нулата се оказа виртуозен задкулисен играч, който управляваше дистанционно собствената си партия години наред – та и до днес, успяваше да се намести преди мнозина други в удобната позиция на диспечер – разпоредител, създаде тройната коалиция и израстна до ролята на най-високопоставен политически представител на българската посткомунистическа олигархия. Направи два типа грешки. Първо – надцени се като международен играч. Умилкваше се като пудел около Путин и изглеждаше прилично като държавник само при посещения на изток от Азербайджан и на запад от Токио. Второ – създаде си отблъскващ публичен образ на мързеливец, ангажиран главно с лов и с интерес към служителките на няколкото модни агенции в София. Опитите му да си подсигури политическо бъдеще отвъд втория мандат са комично неуспешни – ако не броим стремежа да си върне позицията начело на БСП от Станишев.

Президентските избори тази година са неприятно изпитание, вид досаден зъбобол за всички основни политически играчи, останали на разнебитената българска политическа сцена.

На тази политическа сцена на практика вече не се решава нищо съществено.

Политическите решения се взимат зад сцената, там където публиката дори не може да надзърне и където важните фигури все по-често нямат нищо общо с разхождащите се по сцената публични персонажи. Представителната демокрация в България деградира до досадна процедура – ритуал, от която всеки гледа да се отърве по-бързо и по-евтино.

Още по-пряко доказателство за това от президентските избори са изборите за местна власт. Бяха времена за купуване на гласове, за правене на безпринципни коалиции, за конструиране на "първа частна община Несебър” или на строго охраняемо феодално имение – Правец, Дупница, Свиленград.

Днес нещата са още по-прости.

Управляващата партия просто припознава успешните кметове като свои и върви напред.

Един успешен кмет със сигурност е сменил 2-3 партии за да остане кмет за 2-3 мандата. Но тези метаморфози досега се прикриваха зад срамежливите процедури на "независим кандидат, подкрепен от...” Свърши се с тази нелепа процесуалност.

Докато ГЕРБ е на власт – Лечков, Цонко Цонков, Кирил Йорданов – дано не забравям някоя важна локална персона, ще бъдат кметове на ГЕРБ. Ако ГЕРБ мине в опозиция – ще се преместят към следващата управляваща партия. Така интересите на местните олигархии ще получат устойчив континюитет във времето, а трудещите се ще продължават да ядат кебапчета и да пият бира "на аванта” в изборния ден.

Когато демокрацията се превърне в досадна процедура – най-лесната и най-логична следваща стъпка е отмяна на демокрацията.

Това засега не може да стане в България, защото не е прилично – все пак има мониторинг и доклад от Брюксел. Току виж започнали да пишат лоши работи за управляващите – а това носи тъга. Още по-важно е, че значителна част от управлението на България вече се извършва дистанционно от Брюксел. Това е и за добро, и за лошо, но все пак е известен сдържащ механизъм за олигархията управляваща България.

Ние сме една тъжна провинция на обединена Европа. Провинция, която много искаше да стане част от Съюза – и донякъде успя, но която отказва да се промени за да стане европейска територия и европейско общество. Предпочита да съществува като един сив и маргинален резерват на таласъмите. От който емигрират всички, които искат да имат пълноценен живот извън зоната на здрача. За оставащите часът на съдбовен избор приближава...

Светът на таласъмите изчезва в небитието след като пропеят трети петли. Случайно да знаете колко е часът?

Прочетено в Mediapool

събота, 16 юли 2011 г.

Пирамиди, фараони и Ивайло Калфин

Имаше такъв хит на ранната чалга (към 1994) - "Пирамиди, фараони" на Володя Стоянов. Той бе вдъхновен от тогавашната истерия с финансовите пирамиди, по които бе луднала половин България. Хората вадеха пачки изпод дюшеците или от банковите влогове и ги влагаха в пирамидите. Как да не луднеш ако ти предлагат 200 и кусур процента дивиденти за месец... е, и ако нямаш здрав разум, де ;-) Най-много пирамиди имаше във Варна - не знам защо - което е видно и от текста на Володя Стоянов.

Сетих се за неговия хит, когато научих, че БСП издига Ивайло Калфин за кандидат-президент. Не защото БСП е една политическа пирамида (тя, че е - е), а защото той бе работил в началото на 90-те години в една базирана в Пазарджик пирамида. Дали и как ще отрази това в биографията си? Поживем, увидим - както казват руснаците.

А аз му подарявам този клип за предизборната кампания:

[видео]

[край на видеото]

Пирамиди, фараони

- Ало, България, Варна, какво става при вас?
- Оооо, велики фараоне, човека взе парите и...

Припев:
Пирамиди, фараони и балъци за милиони.
Куче влаче, рейс, диря няма няма хей. (х2)

Човека взе парите, каза: "Чакай малко.",
хвана самолета, дръжте му петите.
Човека взе парите, каза: "Чакай малко.",
хвана самолета, чакай да се върне.

Припев:

Я подай ми мале тенката пушка!

Кукувица гука под зелена бука,
няма да ни стигнат още 100 години.
Нагоре е високо, надолу е дълбоко,
в София е тесно, няма вече лесно.

Припев:

четвъртък, 14 юли 2011 г.

Светът левашки

Днес ми свалиха гипса. 40 дена откак счупих два пръста на дясната ръка. Ужасно е да си без дясна ръка, по-точно - без пръстите й. Финото движение на десните пръсти е това, което ни е направило различни от маймуните. Пътя на различието може да го видим в израстването на бебето - то повтаря в безумно съкратени срокове еволюцията по пътя към човека. По научному казано - онтогенията възпроизвежда филогенията (Ontogeny recapitulates phylogeny)

3-4 реда дотук и ме заболяха пръстите. Всяко движение в двете им ставички е много болезнено - а писането на клавиатура се състои точно в такива движения. Болят и ставичките на здравите пръсти, които бяха гипсирани заедно със счупените. Утре ще продължа да пиша - не само като терапия за раздвижване, а и да покажа света отляво, този свят левашки се оказа интересен.