събота, 29 октомври 2005 г.

Препрограмиране с гъби

Не с LCD, а с гъби. Казват, че с подходящи гъби и с добър водач пътешествието на вътрешното Аз е невероятно. Ако е направено както трябва, може да доведе до преструктиране на личността в позитивен смисъл, избавяйки я от несъзнаваните неща, които я спъват, болят и пречат да се издига към висините.

Magic World of Mushroom


Мечтая да живея в този свят. Тук всичко е вълшебно и няма капка рационалност. Вероятно тоталната липса на рационалност е именнно, защото е mushroom world. Нашата цивилизация e тръгнала по аксиомите и теоремите, а прим равно на бе прим, равно на с прим и така се стига до Е=МС2 А това е свят на вълшебства.И вълшебникът си ти. Няма логика и скука няма. Има вълшебни гъби, никоя от тях не е една съща в различните моменти.

Запой - опит за философия

Споменах го някак неутрално, разчленявайки го с интелектуалния скалпел - социален, личностен и всякакви динамични мисловни схеми. Аналитичните модели безспорно са работещи за осмисляне и справяне с феномена. Но при тях се губи нещо много важно - безсмисленият болезнен Хаос, болка, Дионис, дълбинната хтонична цялост. Струва ми се, че това дълбинното, антицивилизационното и антиеволюционно начало е глъбинното нещо, които привлича хората (в частност мен) към саморазрушителни поведения. Защото това познание - чуждо на Аполон, на разума, носи нещо много по-дълбоко. То дори не може да бъде изказано с думи.

Екзистенциалният страх като спасение

Зад тая научно и сериозно звучаща дума се крие 5-дневен запой (на моя милост). С всичките ала Достоевски размисли - какъв е смисълът като такъв. Въпросът е безспорно основателен, конкретните причини, които провокират това също - няма да ги описвам, по една истинна причина. В света се срещаме с много по-силни неща от екзистенцията, и с други, които мислим за по-силни - и ако тръгнем по обяснителната линия "аз декомпенсирах, защото срещнах нещо, по-силно, нещо, с което не мога да се справя, по-добре да си вдигна бялото знаме", "аз не мога да се справя, защото ме е страх от всичко, което мисля, че е по-силно от мен." Затова спестявам описанието на битовизмите, които ме изкараха от равновесие, тъй като истинската причина не е в тях, а в мен. Не те са са по-силни, аз съм по-слаба. Истинската, базисната причина е в мен. Не те ми всяват страх от тях- аз си всявам страх от тях. Ще спестя всичко за тях, не само защото е глупаво да се оправдавам, а и защото излязох с нов опит, който научих. Дълбинните човешки преживявания имат предназначение, а то може да се дефинира с (не)способността на човешкото същество да се справи със своя страх. Никой не може да е причина за страха ми освен мен. Няма да си спестя маркирането на свинщината ми - 4 дена пих като змей. На петия разбрах, че съм стигнала дъното на болката и безсмислието, където вече го няма и страхът, и само в моите сили е да изляза. Мисля, че сега съм излязла. С прозрението, че силата за излизане от най-дълбоките бездни е само моя - отказ от страха. А отказът от страха е в отвъдното, в трансцедентното, с други дума - Бог, съдба, дао и както още всякак го наричат . Но и това друга тема на любимия Райчев. Цялата наша сила е в Отвъдното и са щастливи тези, които съумеят да го открият.

петък, 28 октомври 2005 г.

Моят идеален свят

Моят идеален свят е свят без авторско право, без джънк фууд, без моторни возила (като изключим тези за обществени нужди), без женски дрехи от кожа. Свят без телевизия и реклама. Свят без представителна демокрация - само пряка. Свят без милиони тонове смъртоносни оръжия. Свят с легализирани наркотици и евтаназия. И навсякъде Интернет. Без парно и течаща вода. Който се мие навън, значи обича миенето. Който плаче за топлите изкушения, е мамино глезанче. Освен огън, няма печка електрическа и подобни луксове. Печка може пернишка. Мисля, че поставени в подобна среда, повече от половината душевно болни, ще се излекуват. Не съм садист, не съм некомптентен. Мога да се аргументирам с биохимията на невротрансмитерите. Ама е дълго и сложно, пък ме мързи сега.

Сестра ми

Иска ми се да ми се обади, тя понякога чете тук, така ми се струва. Сега пиша затова. Нямам проблем, а нужда да се уточним. Иска ми се да ме чете. Не ми се пише. Тъпо... Не знам.... Кой знае....

Уважението

Скарахме се жестоко с татко за дължимото уважение. Дължимо е на всеки човек според мен. Но той задава въпросите - дължимо ли е на душевноболните и изобщо на хората, ощетени духовно. Според мен - да, според него - не. Не съм безпристрастна в случая - поради моята депресия и изхвърляниците й. Как да му обясня? Той искрено ми каза, че когато не съм наред, не заслужавам уважение. Майка ми е същата.

четвъртък, 27 октомври 2005 г.

Аве, мило Аве

Притес9нявам се и ме боли за теб, струва ми се, че това е начин да ме чуеш.... Знаеш какво мисля най-добре - да се прибереш. Мъчно ми е, Аве.... Не знам дали аз не сбърках като ти говорех директно. Ела си, мило, животът може да започне наново

С музика да говоря

Иска ми се да можех, толкова много неща можех да кажа... Сега слушам Within Temptation последния албум

Солдатик

Авето ми каза, че е хардкор фен на Окуджава. Не ме изненадва отнесено към нея. Тъжно ми е от това, че преди години много повече хора се заявяваха като фенове на Окуджава и на Висоцки. Разбирам, че всичко е въпрос на престиж, а сега не е престижно да си падаш по бардската руска песен. Гадно е като се замислиш - че качеството на една музика, и изобщо на произведение на изкуството е производно от социално-политическия контекст. Гадно, ама факт. Чувствам се, когато размишлявам за това, като войничето - но не оловното на Андерсен, а хартиеното на Окуджава.

Булат Окуджава
БУМАЖНЫЙ СОЛДАТИК

Один солдат на свете жил,
красивый и отважный,
но он игрушкой детской был:
ведь был солдат бумажный.

Он переделать мир хотел,
чтоб был счастливым каждый,
а сам на ниточке висел:
ведь был солдат бумажный.

Он был бы рад - в огонь и в дым,
за вас погибнуть дважды,
но потешались вы над ним:
ведь был солдат бумажный.

Не доверяли вы ему
своих секретов важных,
а почему?
А потому,
что был солдат бумажный.

В огонь? Ну что ж, иди! Идешь?
И он шагнул однажды,
и там сгорел он ни за грош:
ведь был солдат бумажный.

1959

събота, 22 октомври 2005 г.

Тони

Тони чете блога ми с истински интерес и предполагам, че писането ми на английски я дразни, тъй като знам, че не знае, й мейлнах бърз превод на Look At Yourself, включително и за това, че наистина смятам този текст за фундаментален. Фундаментален по отношение на ценностите. Докато го превеждах, осъзнах, че тя е този човек, за когото тъжа, че не съм срещнала преди много години. Да, късно се срещнахме. Ако беше по-рано, можеше да е по-хубаво, но си мисля, че пък би могло и да не се срещнем, т.е. аз да не я разпозная, да не чуя, че ми казва това, от което имам нужда. Всяко нещо има своето време, ако е извън времето си, все едно го няма. Аз я срещнах, когато беше времето. И успях да я позная. (Защото има вариант - срещаш и не виждаш, отминаваш, не познаваш това, което търсиш.) Без да влиза в метафизичните дълбини (към чиито крайности съм склонна), тя ми каза и аз я чух. Може би дори отказът й или неспособността й за метафизично всеизчерпване бе това, което отключи чуването. Защото преди осмислянето и артикулирането на каквото и да е, е чувстването му. Тя не ми каза тези думи, които сега тъжа, че не съм чула преди хиляда години, но ме накара да усетя чувството, което ражда тези думи. И това бе за мен като да ги чуя. Би било красиво да кажа, че тя е изтрила като с гъба от черна дъска затворените ми тебеширени кръгове, но не е така. Тя започна един процес. Тя ми даде сила да... , свобода да пиша собствения си живот. Сега си давам сметка, че така се заложиха основите на тази промяна, за която няколко пъти пиша.

Look At Yourself


Търсех лириката на последния албум на After Forever - Remagine, и попаднах на една прекрасна рецензия за Look At Yourself на Uriah Heep. Неизбежно беше да си го пусна. Освен безспорна класика, той ми е любим и по особен начин свързан със спомените от времето, когато започнах да се осъзнавам като самостоятелен човек. Мисля, че за мнозина от моето поколение Юрая са знакова група. Чух ги за първи път в 7-ми клас, въртяхме ги по купони през цялата гимназия. Тогава почти нямаше дискотеки, личните касетофони бяха лукс. Западната музика не беше забранена, но имаше полулегален статус. Не се пускаше по радиото, не се свиреше по заведения, албуми се намираха трудно, презаписвахме презаписвани многократно касети, докато качеството стане безобразно. Юрая за нас беше не само символ на това, че имаме свой живот и свои ценности, различни от тези на родителите ни (защото те не харесваха и не слушаха такава музика). Музиката на Юрая носеше дъха на един друг свят, на свобода, на непокорство, на бунт. Разбира се, не само никой не говореше за социализъм, за демокрация и за движение от едното към другото - никой не си го и мислеше. Максимумът, който малцина от нас си мислеха, беше, че има алтернатива на света, в който живеем. Но и тези, които си го мислехме, знаехме, че алтернативата беше такава само за тези, които решат да я изберат, което освен че не бе лесно, бе и плашещо, особено на тази възраст.

Затова ми беше смешно, когато след Промяната през 89-та Щурците, Васко Кръпката и други родни имитации започнаха да заявяват, че едва ли не с музиката си са работели съзнателно против Системата. Господи... Аз, Кръпката, Киро Щуреца и изобщо всички не подозирахме и не смеехме да подозираме за Системата и края й. Андрей Райчев, когото оценявам като невероятен ум и невероятно не уважавам като човек, го каза прекрасно в едно есе преди години - "мислех, че живота ми ще мине под знака на Тодор Живков и Лили Иванова". Интересна посока за размисъл е, че тези два персонажа успешно надживяха (нямам предвид буквалния смисъл, разбира се) Промяната. Но това е друга тема.

Сега погледнах по нов начин, отвъд сантимента едноименното парче от култовия албум, по-точно текста му. Поиска ми се преди много години, когато ми е било много тежко и трудно, да беше имало някой, който да ми каже тези думи. Сега ми се иска да ги кажа на Авето. Защото е много по-леко, когато има от кого да ги чуеш, когато имаш нужда, отколкото да дочакаш момента, в който ще си способен да си ги кажеш сам.

Look At Yourself

I see you running
Don’t know what
You’re running from
Nobody’s coming
What’d you do that was so wrong

Look back and turn back
Look at yourself
Don’t be afraid, just
Look at yourself

If you need assistance
Or if all you need is love
There’s no point in hiding
Tell me what you’re frightened of

You’ve got a friend, just
Look at yourself
Don’t be afraid, just
Look at yourself

петък, 21 октомври 2005 г.

Леви, леви, раз-два-три

Така, машинката ми тръгна, цъкна нещо вътре и се оправих. Няма по-точно описание, така го разказах и на Рали, при когото отидох сутринта. Казах му, че от десет дена се каня да ида при него да се оплаквам и че най-сетне успях да отида, обаче вече няма от какво да се оплаквам, а остава само да обсъдим оправянето. Буквално за един ден се промениха нещата - изчезнаха сънливостта, умората и липсата на подтици. Основната причина е, че станаха три седмици откак пия с 10 мг повече пароксетин и се е задействал ефектът на натрупването. Рали се съгласи с хипотезата ми, че значение има и това, че от началото на месеца редовно взимам омега-3 мастни киселини. Започнах ги профилактично като антиоксидант, а също и по хипохондрични съображения (боя се, че имам риск към натрупване на холестерол и съответни атеромни плаки). Тези дни обаче научих, че има и ефект при различни депресивни състояния, което значи че интуитивно съм нацелила 10-ката :)

Реших вече - ще започна отделен блог за депресията ми. Мисля, че ще е полезно да фиксирам мислите и чувствата си както за нещата, които се случват, така и за миналото. Защото все повече се убеждавам, че такова нещо като отделна болест депресия няма. Т.е., че болестта депресия е само крайна проява на един цялостен неправилен и/или нещастен начин на живот и лекувайки живота си, излекуваш и депресията, както и обратното - истинското лечение на депресията не цели и приключва с изчезването на болестните симптоми, а означава цялостна промяна на личността. Така стана с мен тази година и си струва да блогвам отделно за това, за да го осмисля, а пък ми се иска и да намиря начин и форма това, до което съм стигнала като опит и знания, да може да бъде от полза за други с подобни проблеми. Така че край с темата за депресията тук.

От Гоце Делчев до нас си ходих пеша като минах през Сергей да се видим, после през Тони да се видим, после излязох да се видя с баща ми и го изпратих до неговата ИНГА - общо ми се насъбраха към 5-6 километра, не е лошо. Двечера ще се поразходя и с кучетата. Другата седмица гарантирано ще имам повече раходки, защото майка заминава при сестра ми и ще извеждам кучетата и сутрин вместо нея.

Rhino|Leaf

Робинзонщини

Разходих се повече от 30 минути снощи. Написах писма на сестра ми и Авето. Сутринта станах и легнах за 2 часа чак в 5 следобяд. Отидох при джипито най-сетне. Отидох за парите в пощата. Взех на сестра ми кутия за дискове. Обаче не отидох до Рали. Чак сега бложа, и то небрежно. Обаче от друга страна, четох доста и вчера, и днес. Сумарно позитивното движениее повече, не е тотална дрямка в блатото. Може би трябва да пусна отделен блог за депресията ми, защото се нуждая от нещо като Робинзоновия дневник, как беше - разделен на две графи "хубаво" и "лошо" и т.н. Определено от блогването има полза. Засега не пуша и то е заради блога. Мисля изобщо да не пуша, обаче много плашеща е статистиката за неуспеха на отказващите се. Засега изпитвам доволство от себе си, че повечето неща, които реших вчера, изпълних и особено се изпълвам със самоуважение заради пушенето. Мина седмица откак не пуша

Сега си казвам твърдо, че трябва да пиша поне три ентрита дневно. Поне 3. Сегашното не го броя за днес (петък), а за вчера (четвъртък), защото е написано преди да заспя. И утре ще отида при Рали.

сряда, 19 октомври 2005 г.

Ще се автотерапирам

В отвратително разлагащо състояние съм. Не върша нищо, спя възможно най-много, лежа в леглото, отлагам до последно нещата, които трябва да се направят. Не ми се чете - книги и в интернет, камо ли да ми се пише. Вече не знам кой път отлагам да отида при Рали. Утре ще отида, но също така започвам и стъпкова автотерапия.

Задачки за днес:
1. Да напиша писма на сестра ми и Авето.
2. Довечера да се разхождам минимум 30 минути с кучетата, но да се облека добре, за да нямам оправдание, че се прибирам по-рано, защото ми е студено.
3. Да блогна преди лягане.

Идеята е, че ако определям малки стъпки, но ги изпълнявам, от една страна ще се раздвижвам, от друга страна ще се изпълвам с увереност и така като увеличавам, постепенно... ох, мързи ме да обяснявам, свързано е с допамина и серотонина. Сега е 18 часа и станах пак. Още нещо -

4. няма да легна повече в леглото преди окончателното лягане за сън.

Фактът, че не пуша, сочи, че мога. А също така и че между това вегетативно състояние и типичната депресия има сериозна разлика.

неделя, 16 октомври 2005 г.

Аз съм сънчо

Вече съм непушач и като цяло се чувствам прекрасно. Ако знаех, че е толкова лесно да се откажеш от цигарите, отдавна да го бях направила. Не очаквах, че заедно с цигарите ще престана да пия и кафе. Нямам никакво желание, не ми се иска. Това не е лошо, защото пиех много кафе - не по малко от 15 кафета дневно. Негативната страна е, че ме мързи, не ми се прави нищо и ми се спи. Не е неприятно, напротив. Не ми се блогва, не ми се чете, не ми се сърфира, не ми се гледа кино, нищо не ми се прави. Само музика слушам - по малко. И спя - по много :) Мисля си, че е кофеиново-никотинова абстиненция, защото поемах огромни количества никотин и кофеин и спрях изведнъж. Утре ще отида да питам Рали. А сега ще поспя :)

петък, 14 октомври 2005 г.

Пушачески мъки

24 часа не съм пушила. Гадно е. Не като физическо усещане, а като психическо. Разбъркан ми е целият свят - все едно е изчезнала някаква системообразуваща негова част. Замислям се непрекъснато върху неща, които се вършат автоматично, защото всяко ми остава усещане за незавършеност, поради това, че не съм запалила цигара. Сега разбирам колко много пуша като част от времето ми. Почти всяко нещо, което върша, го съпровождам с пушене. Като сметна, че пуша 3 кутии дневно, излиза, че на около 15 минути паля цигара. Гадно, гадно, гадно, но продължавам.

четвъртък, 13 октомври 2005 г.

Кръстоносци

На 12 октомври 1492 морякът Родригес видял един от Антилските острови и извикал "Земя". Така започнало създаването на Новия свят. Което означавало и унищожаването на един друг свят - на инките, маите, ацтеките... В САЩ празнуват днес Денят на Колумб. Ако зависеше от мен, бих отменила този празник, не само заради жалките останки от някога великите автохтонни американски цивилизации.

Колумб е воден от кръстоносната идея - освобождението на Божи гроб, унищожаването на неверническите държави и възцаряването на християнството по целия свят, което от своя страна ще е прелюдия към идването на Царството Божие на Земята. Тогава вярват, че Индия е християнска държава, прекият път към нея води към съюзяването им и оттам унищожаването на арабите и османците става възможно. А съюзът на християните от Европа и от Изтока ще има и икономическо надмощие, защото ще премахне посредничеството на мюсюлманските държави в търговията с подправките и екзотичните скъпоценности. В хода на испанската Реконкиста загиват статъците от мавританската държава, уникална култура, в която мирно съжителстват араби-мюсюлмани, евреи и християни. Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска финансират експедицията след като през януари 1492 превземат последната крепост на маврите - Гранада. Но не са само маврите.

"В същия месец, когато техни величества издадоха указ евреите да напуснат кралството, те ми дадоха нареждане с достатъчно количество хора да намеря път към Индиите", така започва дневникът на Колумб. Декретът е издаден на 30 март, срокът е 4-месечен и засяга всички неверници, т.е. и мюсюлманите, и ромите. Евреите са принуждавани да продават имотите си и бизнесите си на ужасно ниски цени, което е сериозна икономическа инжекция за етническите испанци. На 30 юли цялата 200 000 еврейска общност е изгонена. Развихря се Светата инквизиция - рожба на Ренесанса, а не на средновековните Тъмни векове.
Заради мракобесническата кръстоносна доктрина, заложила основите на модерната етно-религиозна ненавист и прочистване, бих отменила празнуването на този ден.

сряда, 12 октомври 2005 г.

Отговорност

Поредната глава от ходенето на майка по здравеопазните мъки. Най-сетне с всички необходими документи отиде в Окръжна болница, където правят въпросната дилатация. Лекарят я прегледал и казал, че не била толкова зле, че да й правят. Тя обяснила, че кардиологът, който я праща, й казал, че е много зле. Лекарят от Окръжна й казал, че ако толкова иска дилтация, да си направи тест на велоергометър и да дойде с него, за да прецени. Майка се върнала при кардиолога, който се разкрещял по адрес на тези от Окръжна - не виждали ли, че е в прединфарктно състояние, какво искали, да получи инфаркт на велоергометъра ли. Това не способствало за спокойствието на майка, а нещата станали съвсем зле, когато й казал, че няма да й даде направление, ако иска - да отиде в Националната кардиологична болница, където също правят дилатация. Тя се върна вкъщи фучаща и зла. Как ли не я успокоявах, защото точно така се получават инфарктите. В крайна сметка се разбрахме да отиде, защото това е т.нар. трето мнение. Все още се колебая дали става дума за безхаберие или за трудна диагностика. Има и трети вариант - циничен прагматизъм: отказват не защото не се нуждае, а защото е на 70 години. Това е "нормална" практика, но за нея не се говори - мълчаливо отказват по-скъпите видове лечение на възрастните, защо да се "инвестира" в тях. Както и да е, засега няма да правя заключения, но явно ще трябва след третото мнение да потърся информация, защото не вярвам като цяло на българските лекари и това ми недоверие досега ме е спасило от много проблеми. Това е лошо, защото ще поема отговорност с извода, до който ще стигна. Тя ми вярва на мен повече отколкото на инцидентно срещнатите лекари (а нейните срещи с лекарите са само такива, което е безотговорно от нейна страна). характерът й е такъв, че тя ще си вземе решението, независимо от това, което й кажа, но пък материята е такава, че с това, което ще й кажа, ще й повлияя да мисли в определена посока. Т.е., аз не мога да й кажа "(не) прави", но описанието на състоянието й, което ще направя, ще е по същество такъв съвет. Което именно е лошото, защото става дума за живот, да беше за пневмония... За мен е лесно да взема решение, тъй като вярвам в медицината като такава, обаче за нея... Искаше ми се лекарите да са единодушни, т.е. да си поемат отговорността.

Гаргойл



Досега мислех, че гаргойлите - образ от готическата култура, са чудовища с човекоподобно тяло и крила, произхождащи от някоя северноевропейска предхристиянска митология. Силно се изненадах, когато случайно разбрах, че те са архитектурни елементи от средновековието, представляващи декоративен капчук. Основната му функция била да отвежда капещата вода далеч от сградата, но освен това и със страшния си вид пазел от зли духове. Освен че съвременните готи ги харесват до степен да си ги татуират, те много често се срещат в готическата архитектура. Интересно, колко от готите знаят, че гаргойлът не е митологичен образ, а архитектурен елемент?

вторник, 11 октомври 2005 г.

Матрицата: Презареждане

Декларация

Това, което се случи с интелектуалния живот в България след “промяната”, е пълна смрад. Това, за което смятам себе си за лично отговорен, е фактът, че кръста, който се озова в ръцете ни, ние (аз) използвахме като тояга, с която прескочихме границата.

Владислав Тодоров


Твърде се изненадах да прочета това. Той е също от кръга "Синтез", но подобна оценка повече ми изглеждаше способен да направи Сашо Кьосев например. За пореден път се удивлявам на способността на човек (в случая на мен) да слага останалите в рамки и да отказва изобщо да вижда това, което не се побира в тях. Казват му "предразсъдъци".

Интересно - в последните дни каквото и да похвана, погледна, срещна, ме отпраща към един мисловен кръг - Матрицата - но не филма, а нашата Матрица. Плъховете също са от нея - хората в Матрицата мислят, че трябва да ги избият, за да решат проблема, а е обратното - ако решат проблема, няма да има нужда ги избиват.

Според мен зад това не се крие някаква специална висша промисъл (Бог, дао, съдба и т.н.), а е израз на нагласата на виждането/мисленето ми в момента. Всеки вижда това, което иска да види. Повечето хора в Матрицата не искат да я виждат, а аз съм се втренчила сега точно в нея. Не зная защо, но ми е интересно.

Почти универсален отговор*




Тайлър от "Боен клуб":
"Хората ходят на работа, която не харесват, за да получават пари, с които да си купуват неща, които не са им нужни"


* На около 90% от сериозните въпроси, които си задаваме

Сашо Кьосев като Нео

Загнезди ми се нещо в главата откак четох спомените на Сашо Кьосев за оная странна, трудно определима, но съвсем реално съществувала във втората половина на 80-те години на миналия век интелектуална среда.

Случва се често - видя, прочета, чуя нещо и в главата ми се появява не точно мисъл, а усещане за мисъл. То е нещо като зреещ цирей (гадно е като конотация, но няма по-близко сравнение) - зрее, изпълва се с плътност и натиска околните тъкани, но още няма ясни форми и граници, позволяващи да бъде извадено. Привечер изведнъж ми просветна, отворих Кьосев и веднага видях зреещото зрънце - той казва:

Мрежата от човешки общности, за които става дума, съществува около 6-7 години, след това дойде политическата промяна в България. Външното налагане изчезна... оазисът експлодира от собствените си енергии. Отделните му човешки парчета се разлетяха из България и света, докато "пустинята" на тоталитаризма беше заменена от меланхолична растителност, поникнала в посттоталитарния хаос.

Чак сега забелязах, че е оградил "пустината" в кавички, което ме накара да се запитам дали и на него не са му се въртяли подобни на моите неща в главата, защото кавичките маркират илюзорността на пустинята. Мисля, че тук липсва финалното изречение, а то е Добре дошъл в пустошта на реалността. Харесва ми този превод на Welcome to the desert of the real. Морфиъс казва това на Нео, когато му показва какъв наистина е светът, в който живее. Вместо прекрасния технополис, в който е протекъл целият му живот, Нео вижда руините на това, което някога е било Чикаго.

Кьосев (и не само той) е възприемал реалността, в която живеехме, като пустиня, в която (къде случайно, къде недотам) се е появил/е бил създаден оазис. Което означава, че той (и не само) е смятал, че някъде отвъд пустинята е истинският живот, т.е. свободата и демокрацията. А 15-тина години по-късно е ясно, че истинският живот е пустиня, в която няма дори оазиси. Свободата и демокрацията са еволюирали до пустошта на глобализацията и консумизма и никой дори не говори за свобода и демокрация (освен когато иска да цапардоса по главата някои нееволюирали мюсюлмани и други туземци).

понеделник, 10 октомври 2005 г.

Ден на срещите

Започна от сутринта към 7. Докато тръгна за работа имаше още доста време, а цигари нямаше и излязох да купя. На връщане на стълбищната площадка под нас срещнах плъх. Той стоше на перваза между сандъчетата с цветя, позяпа ме малко, скокна и се мушна зад едно сандъче на площадката. За първи път виждам плъх във входа, пък и да се качи на четвъртия етаж, почти до нашата врата... Странно. На шега си казах, че вероятно аз съм го призовала, пишейки тук за срещата си с другия плъх. И както се пошегувах, си казах "всъщност знае ли човек..." Дръпнах малко сандъчето и не го видях. Стана съвсем интересно. Сандъчето има най-долу тесен и дълъг процеп и затова се проснах по очи на площадката, за да виждам. Пак не видях нищо по пода. Втренчих се в по-горния процеп и го видях, беше направил подобен номер като колегата си от онзи ден. Стоеше на една летвичка, закована от вътрешната страна на сандъчето и не мърдаше. И останалото беше почти същото - позяпахме се известно време без да мърдаме. После станах от пода и тръгнах да се качвам. Той си остана вътре. И почнах да си мисля за случайностите и смисъла им (ако има такъв).

По-късно се срещнах с Ники Светлев. Беше дошъл да говори нещо със Серж, който закъсняваше, защото го бил ухапал кърлеж и ходил да го вадят. Не бях виждала Ники от 96-та година и сега го открих. Не че го открих наново, а че изобщо го открих, защото допреди днес не съм знаела какво представлява, т.е. имала съм доста изкривена представа. После ще пиша специално, защото хванах да чета книгата му "Всичкият блясък на злото" и потънах в нея.

А преди половин час срещнах/открих Даниел. Преди 4 години работихме заедно в една интернет фирма, аз като пиар, той като програмист. Не си говорехме друго освен "здрасти, здрасти", "чао, чао". Аз го имах за празноглав нахален кандидат-юпи, той вероятно ме смяташе за застаряваща особнячка, после влезе в казармата и не съм предполагала, че ще го срещна навово. Допреди половин час, когато пуснах в гугъла "Николай Светлев" и в първия линк с името на Ники, видях нещо, което ми се стори познато отнякъде. Зачетох се, беше сайт на някакъв млад фентъзи и sci-fi фен. Ники фигурираше там като негов любим автор и точно с "Всичкия блясък на злото". Другите му любими автори ме заинтригуваха и почнах да чета подред сайта. Момчето сам правеше опити да пише, някои бяха незрели, други издаваха някаква дарба. После се сетих, че името, с което се подписваше - Robert Dojh, ми е познато отнякъде. Проверих пак с гугъл, и догадката се оказа правилна - автор на един от номинираните 6 романа за Роман на 2004 г. - "Сезон за лов на диви кучки". Първият сайт беше правен преди години от него, още преди да влезе в казармата. Следващото (и последно се надявам) съвпадение за деня обаче ме уби - попаднах на негова снимка и Robert Dojh се оказа бившият ми колега Даниел, празноглавото кандидат-юпи. Сега го видях с нови очи. Явно през времето, когато сме работели заедно, аз просто не съм го била виждала. За него също ще напиша после, защото втънах и в неговата книга, която свалих.

Вече нямаше начин да не се замисля. Срещите бяха съвършено случайни. Можеше да не се случат и щях винаги да си мисля, че добре познавам Ники и Даниел, без изобщо да съм имала представа за тях като хора. Не знам само смисъла на срещата ми с плъха.

Еlvenpath 3



Tarja по пътя на елфите

Tarja Turunen е прекрасен вокал, струва ми се, че повече от половината (ако изобщо може количествено да се преценява) от невероятното въздействие на Nightwish се дължи на нея.

Elvenpath 2

Elvenpath



Elvenpath
(Пътят на елфите)


Nightwish

(In the sheltering shade of the forest
Calling calming silence
Accompanied only by the full moon
The howling of a night wolf
And the path under my bare feet...
...The Elvenpath)

Hearing music from the deepest forest
Songs as a seduction of sirens
The elf-folk is calling me
Tapio, Bear-king, Ruler of the forest
Mielikki, Bluecloak, Healer of the ill and sad
Open the gate and let me follow the uncarven path

The way to the lands
Where as a hero I stand
The path where Beauty met the Beast
Elvenpath
It's the honesty of these worlds
Ruled by magic and mighty swords
That makes my soul long for the past
Elvenpath

The moonwitch took me to a ride on a broomstick
Introduced me to her old friend home gnome
Told me to keep the sauna warm for him
At the grove I met the rest - the folk of my fantasies
Bilbo, Sparhawk, goblins and pixies
Snowman, Willow, trolls and the seven dwarves
The path goes forever on

The way to the lands
Where as a hero I stand
The path where Beauty met the Beast
Elvenpath
It's the honesty of these worlds
Ruled by magic and mighty swords
That makes my soul long for the past
Elvenpath

As I return to my room
And as sleep takes me by my hand
Madrigals from the woods
Carry me to neverland
In this spellbound night
The world's an elvish sight
In this spellbound night
The world's an elvish sight


Все повече се очаровам от тази песен на Nightwish. Когато намерих текста й, се удивих колко адекватни (дали това е точната дума?) са стиховете на настроението и чувствата, които буди музиката.

неделя, 9 октомври 2005 г.

Зараждане

Чудя се кое заглавие повече подхожда на тази картина - "Зараждане" или "Зараждането на духа". Много е трудно да обясняваш абстрактна живопис, но го чувствам червеното, което се издига постепенно като огън, че е това, което се заражда, зелените топчета са тези, които носят живото, т.е. възможността за зараждане, и червеното се заражда от тях, а дълбокосиньото е останалият свят. Значи в света има някакъв жив потенциал, нещо като семена на духа, от които той се заражда както огънят се разпалва от жаравата.

Това е микроскопски срез от изследвания на някакъв институт за невронауки. Попаднах на този файл, гуглирайки Dentatе girus, за да разбера къде точно се намира, и ми се стори прекрасно съвпадението между това, с което се занимава въпросната мозъчна структура, и чувствата, които внушава изображението. Сериозните учени ще изпаднат в потрес, ако ме прочетат, но науката може да бъде използвана по най-различни начини. Не мисля, че този е най-лошият, напротив :)

Митът за нервните клетки


Общоизвестното твърдение, че нервните клетки (в разговорния език се имат предвид клетките на мозъка) не се възстановяват, се оказва мит. В последните години изследванията сочат, че раждането на нови неврони в мозъка продължава през целия живот. То се извършва основно в хипокампуса и обонятелния мозък. Кафявото образувание в средата на картинката е хипокампусът, назъбената му основа е неговият dentate gyrus, в който става това велико чудо. И още - върху този процес може да се въздейства - както чрез модерните антидепресанти, така и чрез старите познати физически упражнения, а има данни и за някои форми на психотерапия. Т.е., оказва се, че различните форми на лечение на много психични заболявания имат обща биологична основа и ожесточените спорове между привържениците им са безсмислени.

събота, 8 октомври 2005 г.

Американска депресия

Братовчедка ми ми писа, боях се, че сме загубили контакт и се тревожех за нея. Тя е зле. Причината е една - Америка. Почти 10 години живее там и вече е ясно, че не можа да се справи. Лошото е, че обвинява за това себе си. Това е също една от тъмните страни на американската мечта - тя създава у слабите, уязвимите, ранимите, "неамериканските" души чувство за вина и малоценност.

Както ми описва състоянието си, е в типична депресия, симптомите са като по учебник - много често лежи в леглото, особено последния месец изобщо няма енергия. Нужна й е психиатрична помощ, но това няма как да стане в Америка. Отдавна виждах, че тази държава не е за нея, но тя продължаваше да се бори. Стискаше зъби и продължаваше по техните правила. А те не са за нея. Тя не е човек, ориентиран към постижения. Материалните придобивки, статуса, чуждите оценки не я интересуват. Сред ценностите й са приятелството, любовта, природата, самотата. Типичен интроверт е. Не е рационален и логичен тип, явно доминиращо у нея е дясното полукълбо - образното мислене, емоциите, интуицията. Отгоре на всичко е тежко неконформна, без да стига до бунтарство, но и така е достатъчно, за да й е трудна социалната адаптация. Човек като нея е обречен на срив в Америка. Безкрайно й се възхищавам, че толкова години не се предаде, но мисля, че е крайно време да помисли за себе си. Трябва да тегли майна и да се върне, но проблемът е, че за толкова години там успя да попие една американска ценност - че е срамно да не си успял в Америка.

Чудя се как да й помогна, защото досегашните ми опити не се увенчават с особен успех. Мисля да й дам линк към блога ми. Не знам какъв ще е резултатът, ако не помогне, се надявам поне да не вреди.

петък, 7 октомври 2005 г.

За плъховете и хората

Вчера спасих един плъх и още си мисля за него. Вечерта си тръгвах от работа, когато чух тупурдия в цветарския павилион отсреща. Оказа се, че двете дами от павилиона преследват плъх. Едната ръчкаше с тояга под една скара, но без резултат. Стана ми любопитно. Коленичих, опрях се на ръце и прилепих буза до земята, за да погледна под скарата (отстрани съм била комична гледка). Бях възнаградена - оказах се очи в очи с плъха. Той обърна глава към мен, погледна ме изучаващо и вероятно прецени, че не съм заплаха, защото не мръдна от мястото си. Беше застанал зад една от подпорите на скарата така, че да е неуязвим за тоягата, профучаваща на сантиметър-два от него. Дамата не се сещаше да се премести и да промени посоката на ръчкане. Плъхът явно бе по-съобразителен и си стоеше невъзмутим под скарата независимо от трясъците на тоягата и кудкудякането на дамите. По едно време те решиха да викат някой си Иван да се справи с него и тогава се намесих, защото въпросният можеше да се окаже по-умен. Поисках тоягата, пак се прилепих до земята и бавно започнах да я вкарвам под скарата в посока към плъха. Той ме гледаше и не мърдаше. Когато върхът й доближи на няколко сантиметра от него, изтърча извън скарата, изправи се на задните си крака и започна да се оглежда. Вече напълно се убедих, че плъхът по някакъв начин усеща, че не съм заплаха за него. Хукна да бяга и се скри навън, чак когато дамите се впуснаха с викове към него. Те възмутени захванаха дискусия за Софиянски и софийската мръсотия, съпроводена с риторични въпроси "кога най-сетне ще ги изтребят". Писна ми и си тръгнах. За разлика от плъха те не ми бяха интересни.

Харесвам плъховете. Невероятно интелигентни животни, със силно развито социално чувство и лесно се обучават. Ако намерят непозната храна, я опитва един, а другите чакат известно време дали ще оцелее (поради опита на групата с отровите). Подобни "саможертвени" действия се проявяват и при други ситуации с неизвестни параметри или опасност. Т.е., оцеляването на групата е по-висша ценност от оцеляването на индивида. Според биолозите ако след световна ядрена война оцелеят млекопитаещи, ще са плъховете. Преди години се опитах да гледам плъх вкъщи, но не стана. Грешката ми бе, че взех вече пораснал, който не можа да свикне и го пуснах. После дойде 10-ти ноември и не ми беше до плъхове.

А дамите са тъпи. София е мръсна не защото има плъхове, а има плъхове защото е мръсна. Хиляди да изтребят, пак ще остане мръсна, защото хората не си чистят боклуците и пет пари не дават дали е мръсно. Един европейски пътешественик в Османската империя през 17-ти или 18-ти век беше писал с учудване за българските села - къщите и дворовете греели от чистота, но всичко извън дувара било неописуема мръсотия.

Мразя здравната система

След хиляди перипетии най-сетне майка ми отиде да се запише за дилатацията и изненада - лекарят в съответния кабинет в Окръжна болница й казал, че нямало нужда, т.е. още трябвало да се влоши. Този, който я изпрати там, беше казал, че всеки момент може да получи инфаркт и трябва тутакси да бъде направена. И цялата лудница започва наново - обикаляне и висене с часове пред кабинети и изследвания, съпроводено със съответните скъсани нерви. Явно ще трябва да потърся материали по кардиология, за да се ориентирам сама в проблема. Как да вярвам на нашите лекари?

Сещам се как преди 10 години ми правиха биопсия на лимфен възел на шията. Беше в елитната Военна болница, бяха ме приели с яки връзки - и като се събудих (операцията е с пълна упойка), установих, че са ми кръцнали не този възел, който трябва. Какво ли би било, ако бях редови пациент? Или когато заболях от остър пиелонефрит. Бях два дена с над 40 градуса температура, с болки в кръста, не можех да се движа от изтощение, а говедото от поликлиниката каза, че имам дребна шарка и ми изписа антибиотик. Добре, че веднага отидох на частно - приеха ме по спешност в нефрологията и ми казаха, че започвам да правя сепсис. А ако не бях отишла (което щеше да стане, ако бях като нормалните хора, а не хипохондрик, вманиачен на тема четене на медицинска литература)? И още колко подобни случаи се сещам...

Не е нормално да изучаваш медицина, за да си сигурен, че получаваш качествено здравно обслужване. В това отношение аз съм откачалко-хипохондрик и ще го правя, независимо от качеството на здравната система, но останалите хора... Яд ме е, гадно ми е, тревожа се.

И здравната система мразя.

Лелята от Гьотинген

Завърших четенето на "Лелята от Гьотинген" на Сашо Кьосев. Великолепна книга. Рядък случай на сборник от публикувани преди това есета, който е повече от сумата на частите си, т.е. носи цялостно внушение. Негативният аспект на внушението може да се види в прогласената в "С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология" смърт на българската литература:

"И през тези петнайсет години, както и преди това, България не е някаква пустиня, в която липсват литературни таланти. Вероятно периодичната им поява е устойчив, само статистически вариращ процент на глава от населението. Но между “талантливи хора”, “добри текстове” и “литература” има съществена разлика. Последната не е просто наличност на автори и произведения. Литературата е вид (възможност за) комуникация с определена структура и качество. За структурата и качеството ще стане дума по-долу, първо да се занимаем с участниците и комуникативността на средата. От самото начало може да се каже накратко - преди тази среда беше увредена по комунистически причини, днес - по капиталистически."

Освен, че бе от 2-3-мата ми любими асистенти по време на следването, Кьосев е от малцината тогавашни български хуманитаристи, които освен, че оцеляха като такива, но продължават да ме карат да ги харесвам. Той израсна от битността си на социалистически интелигент до битието на интелектуалец. Позитивният аспект на внушението на "Лелята..." е отпратен в миналото - споменът за един трудно дефинируем, но реално съществуващ и изиграл огромна роля навремето кръг от протоинтелектуалци, който е обект на любимото ми есе - "Теоретични спомени":

"...Ще се опитам да разкажа за генеалогията на една интелектуална среда в България от епохата на късния държавен социализъм...

Границите на тази среда, както и числото на нейните участници не са лесни за определяне... Дали тя беше шумната и многобройна група "Синтез", съществувала през 1986-1990 г.? Или пък беше много по-обхватната мрежа от "младежки" научни школи, поетически четения, театрални акции, конференции, семинари, четения и запои в Гьолечица, Шумен, Приморско, София...

В тези съвместни интелектуални хепънинги писателите и литераторите се просмукваха от теоретична култура, философите и социолозите придобиваха усет към езика, театралите прибавяха към това и умението да "изнасят гласа" и вкуса към перформанси в публичното пространство... Интелектуалното среда, за която разказвам, по-често говореща, по-рядко пишеща, беше форма на живот - живо и изпълнено със споделен смисъл и стил пространство, което самите участници изживяваха като интелектуален оазис... Не си давахме сметка, че външното налагане (т.е. несвободата на на официалното "зряло" социалистическо общество) удържа... границите на оазиса, който иначе не би имал основание за съществуване.

Мрежата от човешки общности, за които става дума, съществува около 6-7 години, след това дойде политическата промяна в България. Външното налагане изчезна... оазисът експлодира от собствените си енергии. Отделните му човешки парчета се разлетяха из България и света, докато "пустинята" на тоталитаризма беше заменена от меланхолична растителност, поникнала в посттоталитарния хаос."


Помня го всичко това. Защо почти всички, които би трябвало да го помнят, изтласкват спомена, кое е общото травматично в него?

сряда, 5 октомври 2005 г.

От днес имам вече

Намерих я, намерих я :) От доста време опитвам да си спомня тази стара и хубава детска песничка и не успявах. Баба ми ми я пееше. Носи онова светло детско чувство, че всичко можеш, не сега и веднага, но всичко е пред теб и всичко е възможно.*

От днес имам вече
нови панталонки,
В джобчето ми дрънкат
семки и бонбонки.

Ще запратя всички
рокли на тавана
да не би да хрумне
някога на мама

пак да ме направи
галено момиче-
че де ще се дяна
кат ме види чичо?

Аз голям съм вече,
Нося панталонки,
В джобчето ми дрънкат
Семки и бонбонки.

Черньо и Писана
Гледат от кьошето-
Колко е порасло
Тая нощ момчето!

Пуякът на двора
веч не ме закача…
ах тез панталонки
колко много значат…


* Смешно е човек на моите години да изпитва това чувство, но от половин година го изпитвам. Eдна от бедите на западната рационалност е, че убива възможностите. Кое е възможно и кое не - казват точните науки, неточните се произнасят относно вероятностите. А любимите ми от детството индианци добре са знаели, че възможността е категория на духа.

Последната капка


27-годишната Ай Ай успя да остави цигарите след 16 години пушене.

Търся си някакви допълнителни заврънкулки да се мотивирам. Шимпанзето ще го разпечатам на цветен принтер и ще си го закача на стената. Краен срок - 15-ти.

Да не пипам печката



Макар че току-що се зарекох, че няма да задълбавам в сложните взаимоотношения на IE със CSS, по стар мой табиет не можах да се удържа. Причината за сбъгясването беше свързана с тази красива картина и се наложи да изтрия целия постинг с нея. Свързано е с border и float: накратко - не бива да задавам ръчно по-голям размер на картинките, защото избутват съседната колона надолу. Това е. Разбрах какво не трябва да правя повече, обаче наистина няма да се задълбочавам в същността на конфликта.

Ако човек тръгне да изучава в дълбочина гадостите, които среща, няма да има време да си живее спокойно живота. В повечето случаи е достатъчно да разбереш какво не трябва да правиш, за да не срещаш дадена гадост. Нещо като горещата печка - не е необходимо да знаеш защо причинява болка, а само да знаеш, че не бива да я пипаш. Моят проблем е, че съм склонна да забравям това и нерядко се случва да потъна в изучаване на причините и механизма на изгарянето, вместо да си дръпна ръката.

Мразя Internet Explorer

Случайно открих отвратителна гадост - блогът ми не се вижда правилно с IE - sidebar-ът се показва чак след края на текстовото тяло, т.е. трябва да се скролва до долу, за да се види, а той е като меню, дявол да го вземе! Нали работя с Firefox и съвсем съм забравила за тоя бъгав браузър, а за съжаление повечето хора още се мъчат с него. Мисля, че проблемът е свързан с известната недъгавост на това недоразумение - не интерпретира правилно CSS, а Blogger е със CSS. Много ме е яд, много! Няма да мога сама да се оправя, ще пусна питане в някой форум за уебдизайн, дано някой погледне кода и ми даде идея.

Мразя Internet Explorer, мразя Microsoft, мразя Бил Гейтс!

П.П. Мисля, че сама оправих гадостта. Тествах го с IE и се вижда нормално. Не знам точно как стана, карах по маймунския метод - "проба-грешка", но стана. Не желая да уча CSS наново и изцяло, само за да си подкарам блога. Нали заради това са измислени блоговете - за да не учи човек HTML, CSS, Java script и така нататък. Само дето не е съобразено с факта на съществуването на нагли копелета с наглите им корпорации като Бил Гейтс. Кога ще си ремонтира IE да интерпретира коректно CSS !? Не стандартите трябва да се съобразяват с него, а той със стандартите. Само че копелето явно се ласкае от идеята, че е над тях, че дори да произвежда бъговна, хората ще ги лапат, тъй като няма къде да бягат от шибания му Windows.

Мразя Microsoft, мразя глобализма!

вторник, 4 октомври 2005 г.

Free-running/Parkour/urban freeflow*




В Докторската градинка видях фрии рънъри. Използваха за скачане Докторския паметник. Седнах на една пейка и ги гледах може би половин час. Беше невероятно красиво. Отново се сещам за фотоапарата, защото истинската радост за душата ми щеше да бъде не само да ги гледам, а и да ги снимам.

* Eкстремен градски спорт, известен като "free-running", "Parkour", "urban freeflow", създаден преди 15 години от David Belle и Sebastian Foucan в Лион, Франция. В средата на 90-те години на миналия век, след филма "Ямакаши - самураи на модерните времена", сниман с истински фрии рънъри, той бързо завладя целия свят. Същността му е използването на акробатически и гимнастически техники (скокове, катерене и др.) за откриване на нови, неочаквани и немислими за здравия разум пътища за придвижване в градска среда.

От философска гледна точка той променя погледа към света и възможните граници (както външните, така и вътрешните - на духа и възможностите) - фрии рънърите минават по пътища, за които повечето хора биха си казали "по-добре да заобиколя", или изобщо не биха помислили, че са възможни. Според David Belle паркурът е път за освобождаване от ограниченията на конформисткото поведение. Следването на пътя може да носи със себе си нови мисли и оценки - както очевидни, така и такива, за които не си подозирал, казва Sebastian Foucan, винаги трябва да следваш собствената си интуиция, да правиш това, което чувстваш, а не това, което хората мислят, че трябва.

Паркурът позволява бързо достигане до спортна медитация. Изключително чист спорт е - не изсква никакви уреди, екипировка. Необходими са само тишъртка, маратонки и подходящо състояние на духа.

Трудова етика

Бърборихме с Тони по телефона за новата й работа. Когато я започна, тя се притесняваше, че няма да се справи (не беше работила на подобна длъжност), сега ми казва, че сутринта отхвърлила много работа. На репликата ми "видя, ли, че лесно навлезе, както ти казах", отвърна "да, бе, даже колегите май почват да ме гледат накриво". Веднага се сетих какъв е проблемът - нали новата й работа е в държавната администрация. От гледна точка на трудовата етика частната фирма и администрацията са два различни свята. Като работех в частни фирми, колегите гледаха накриво тези, които се скатават. А в администрацията с лошо око гледаха "натегачите". Според мен така е не само у нас, а навсякъде по света. Аз я посъветвах да бъде двулична - да продължава да работи яко (тя е работар по душа), но пред колегите да се прикрива, все едно работохолик под прикритие.

Моят проблем в това отношение е друг. С присъщата ми шизотипност и в частните фирми, и в администрацията винаги са ме гледали с едно наум, във фирмите минавах за скатавка, в администрацията за натегач. Което иде да рече, че като трудов морал съм "скатавконатегач". Звучи като шега, обаче като се замислих, не е. Същността е, че аз искам да определям темпото и количеството на работата според нейния смисъл. Мразя да върша безсмислена работа, а също така се ядосвам, когато важно нещо е несвършено. А моите разбирания за смисъл обикновено се различават от общоприетите (в частния сектор трябва да изпълняваш всяко искане, дори идиотско, щото шефът коли, шефът беси; на държавно да караш според шопската приказка за работата, дето не е заек да избяга). И по правило колегите ми правеха изводи за мен възоснова на случаите, когато трудовото ми поведение се различаваше от приетото.

Изводът не е, че аз съм върха, а останалите са тъпи конформисти. Изводът е, че не съм подходяща за екипна работа. Което е колкото недостатък, толкова и предимство - зависи как го използваш. Години наред не осъзнавах тази своя черта и се чудех защо трудно се вписвам в колектив. Последните ми две работи места ме карат да се чувствам прекрасно, защото сама си определям почти всичко - има работа която трябва да се свърши, а по какъв начин и кога аз решавам. Никога вече няма да работя в колектив. Ако трябва да избирам между много пари от работа в колектив и малко пари от индивидуална работа, ще избера второто. Мисля, че ще е добре да започна собствен бизнес, идеи имам, но още не ми достига увереност.

понеделник, 3 октомври 2005 г.

Двата блога

Доволна съм, че промених дизайна на блога. Мислех, че ще стане бързо, а отидоха часове, защото не харесах нито един от готовите темплейти на Blogger и държах да стане както аз го усещам, че трябва да изглежда. Иска ми се да имаше възможност за категории и trackback. Последното го има в други безплатни блог услуги, където обаче няма възможност за снимки, а предпочитам снимките. Помагат ми да изразявам себе си. Сега почти на 100% ми харесва. Колебая се само за размера на фонта - дали да не го намаля, обаче не мога да преценя дали така няма да намаля четивността. Не мога да проверя опитвайки, защото искам да го променя в стиловете, обаче там е зададено не в абсолютни размери, а по някакъв шашав начин - (*.*)small и име на фонт, което за първи път чувам, и трябва да намеря да прочета за този начин за задаване на размер на фонт.

Докато търсех инфо, попаднах на българска безплатна услуга за блог, задвижван от WordPress. Направо не можах да повярвам. Регистрирах се и вече имам блог там, обаче на него няма нищо засега. Знам какво ще пиша - политически ангажирани размисли, защото имам такива. Не искам да пиша за това тук, този блог е личен и писането за политика и идеология го възприемам като замърсяване, независимо, че въпросните мисли за политика са мои. Все едно тоалетната да ти е в спалнята или в кабинета. Отвратителна метафора, но чувството ми е точно такова. Мечтая си, че някога хората ще живеят в свят без политика. Не знам дали е възможно.

неделя, 2 октомври 2005 г.

Признание за Буш


Наградата Кинозлодей №1 на годината печели американският президент в качеството си на едно от действащите лица в документалния Фаренхайт 9/11 на Майкъл Мур. В допитването са участвали над 700 000 души.

събота, 1 октомври 2005 г.

Blogtherapy

Мислех, че мотивите ми да бложа не са широко разпространени, но днес прочетох, че терапията е по-важен мотиватор за блогърите, отколкото новините, политиката и клюките. А в кофти моменти почти всеки трети блогър или бложи, или чете блогове на хора със същите проблеми. Това е 6 пъти повече от тези, които предпочитат да потърсят помощ или съвет от професионалист.

Ако обърнем посоката, стигаме до идеята, че терапията би могла да се реализира чрез блог. Т.е., психотерапевтите да карат пациентите да започнат свой блог (естествено, че това не може е няма смисъл да се прилага при всеки, зависи си от човека и от разстройството). Би трябвало вече някой да се е сетил за това, ще питам Гугльо.

Формално търся

Върнах се към белия фон на блога, по-зенски е. Започнах да играя с темплейта, за да намеря това, което ще ми пасне най-добре, но всичко съм забравила от CSS и е трудно, още повече, че работя по безобразен начин - хаотично смесвам писане на код и ползване на WYSWYG-а на Blogger-а. Вече три пъти оплесках тотално стиловете, но дъждовната сутрин ме вдъхновява, затова продължавам. Не знам дали ще стигна донякъде, но ми харесва - все едно рисувам на дъската, трия с мократа гъба и рисувам наново. Привлекателно е да търсиш изказ в чистата форма. Не знам също дали ще се удържа в търсенето, или по навик ще потъна в четене. Открих тази Zen Garden и май ще потъна в нея.