петък, 30 септември 2005 г.

Dali Atomicus



Сюрреализмът доминира в годините след Първата световна война и оказва голямо влияние върху цялата култура, дори днешните дизайнери и модни фотографи трябва да са благодарни на Дали и съмишлениците му. Самият Салвадор Дали с удоволствие позира като модел за портрети. Особено плодотворно е сътрудничеството му с фотографа Филип Холсман, направил цяла илюстрирана книга за Дали. Странните фотографии наподобяват картините на великия художник, на една от тях Дали гледа към череп, съставен от телата на седем голи девойки. На друга - "Dali Atomicus" художникът е представен като ядрото на атома, около което се носят в пространството вместо електрони - стол, котки, статив с платно и вода. За да направи този кадър Холсман използва много мощни светкавици в студиото си, които му осигуряват голяма рязкост. Дали подскача в момента на снимката, в същото време трима асистенти подхвърлят котки, а четвърти плиска вода, която от бързата скорост стои като замръзнала във въздуха… За тази снимка, фотографът е направил 28 дубъла!

Дигиталната фотография - нов език

Писах в един форум, че искам да си купя дигитален фотоапарат, но чакам да паднат цените и една дама ме сръфа, обвинявайки ме, че живея безсмислено и не правя нищо стойностно за себе си. Всъщност това няма отношение към фотографията, на нея явно й е било кисело, и си е изляла върху мен натрупани негативни емоции от някогашните ни отношения.

Често се случва така, и аз съм се улавяла - случва се нещо кофти, но нямаш възможност да отреагираш върху обекта, емоционалният заряд остава и ако в този момент срещнеш нещо/някого, който някога е бил обект на подобен род твоя емоция, изливаш сегашната върху него. Тежко неконструктивна реакция, особено поради това, че не я съзнаваш.

Но тази безпричинна (на пръв поглед) агресия ми беше полезна, защото се замислих защо толкова мечтая за приличен цифров апарат (и сега мога да си купя не най-нисък клас, но качеството не ме задоволява). И докато ровичках из нета в търсене на прогнози за развитието на пазара, попаднах на нещо, което великолепно описва мотивите ми:

"...Навлизайки в света на дигиталната фотография, човек открива неподозирани до този момент възможности за намеса и контрол над изображенията. Вече всеки ученик, който има повече желание да се научи, може да променя цветовете, контраста, остротата на снимката, да рекомпозира и прави отсечки, да добавя многобройни ефекти, да създава собствени виртуални албуми от снимки… неща, които са немислими или много трудоемки и скъпи, когато се работи с филм.
Фотографията абсолютно скъсва с претенциите си за достоверност. Изображенията са толкова лесни за манипулиране, просто поредица от цифри на компютъра, които могат да бъдат преподредени по всякакъв начин. Изчезват границите между изкуствата, анимация, кино, фотография, компютърна графика и дори живопис - всичко се смесва и се превръща в цифрови сигнали…. Фоторепортер взема награда за журналистика, за снимка направена по време на войната в Ирак. После се оказва, че кадърът бил компютърно манипулиран, сглобен от различни кадри, според обясненията на репортера "за повече драматизъм и динамика"… Отнемат му наградата, но "репортажът" вече обикаля Мрежата. С интернет изображенията, независимо истински или измислени, стигат за секунди до всеки компютър, до всяка точка на света. Милиони хора вече "говорят" на този нов език - езикът на бъдещето. Само в българския сайт Фото Форум има качени над 140 000 снимки от близо 5000 автори и всеки ден броят им продължава да расте…. Езикът на изображенията се оказва най-универсалният език, хората копнеят да създават изображения, да манипулират изображения, да разменят изображения, мисленето им се формира от видяното, то пък определя постъпките им… Сбъдват се сънищата на сюрреалистите, границата между истина и сън, действителност и фантазия и толкова размита, че никой не може да каже къде е и дали изобщо я има. Светът навлиза в нова ера - реалност, подобна на Матрицата.
Някои май вече сме тук и ви чакаме.
Добре дошли!"

Георги Величков

Метафората му за дигиталната фотография като език брилянтно описва чувствата ми - като ням човек съм, който неистово желае да проговори. За Матрицата може би се разминаваме. Но това е друга и дълга тема.

Бих се радвала ако сръфалата ме дама попадне на този блог, за да разбере, че съм й благодарна за това, че ме накара да се размисля и да намеря разни отговори. Само че тя не чете блогове :(

Странно нещо е човешкият мозък

"Aaoccdrnig to a rscheearch at Cmabrigde Uinervtisy, it deosn't mttaer in waht oredr the ltteers in a wrod are, the olny iprmoetnt tihng is taht the frist and lsat ltteer be at the rghit pclae. The rset can be a toatl mses and you can sitll raed it wouthit porbelm. Tihs is bcuseae the huamn mnid deos not raed ervey lteter by istlef, but the wrod as a wlohe."


Кафето, Слави и Кеворк -

Излязох да си купя цигари и рекох да си взема и едно кафе, мацката на павилиона ми казва "дълго ли го пиеше?" Много ме ядосва и не мога да разбера откъде се взе това "ти"-кане. Продавачката, фризьорът, техникът и всякакви такива масово говорят на "ти". Нямам предвид, че са по-ниско, понеже обслужват, и затова трябва да говорят на "вие". Всеки трябва да говори на "вие" с непознат. Обратното ми е все едно чувам стържене на нож по чиния, направо настръхвам, пфууу. На моите клиенти не може да ми се обърне езикът да кажа "ти". Изобщо на непознат човек не мога да кажа "ти". Не е въпрос на уважение, а на автоматика. Изобщо не мисля какво казвам, автоматизиран речеви етикет е и не мога да разбера как на грамотни хора не им става чоглаво, когато се обръщат на "ти" към непознат. Аз бих се чувствала все едно си бъркам в носа на публично място. Всъщност опира до уважение - само-уважение.

Чудя се откъде се появи това в българската речева практика? Единият ми отговор е влиянието на английския език (чрез медиите и масовата култура), който няма учтива форма. Другото ми обяснение е влиянието на родните opinion maker-и Слави и Кеворк, които праскат на "ти" с всеки гост в студиото, внушавайки на масовата публика, че учтивата форма е отживелица, вероятно от комунизма, която си е отишла заедно с него. То какъвто opinion-а, такива и maker-ите, какво да коментирам повече...

В такива моменти съзнавам, че презирам дълбоко нещото, наречено "маси" и "масова култура". Хич не ме еня, че може да се възприеме като елитаризъм. Но презирам повече Кеворковци и Славита, отколкото продавачката с кафето. Защото тя не си дава сметка, че нарушава норми (които зад дълбокия си формализъм все още са носители на социални смисли), а ония двамата са достатъчно начетени, за да го съзнават. Даже мисля, че нарочно го правят и изпитват удоволствие от това. Удоволствие да усещат, че са над нормите.

Майка и татко

Тревожа се за тях. Последните десетина дни им се появиха болежки, проблеми, тръгнаха по изследвания (и двамата са небрежни в това отношение, особено майка, чудя се моята хипохондрия отде се е появила?) и се оказа, че са с нелеки заболявания. Майка има силно стесняване на една от артериите, хранещи сърцето и й казват, че трябва да прави разширяване със сонда (безкръвна перация, при която се вкарва сонда в бедрената артерия, тя се прокарва до стеснената артерия и се надува с въздух). И наистина трябва да спре да пуши. Тя се куми (за операцията). Татко пък се оказа с подагра, възпалена и препълнена с камани жлъчка, висока кръвна захар. Трбва да пази яки диети, а жлъчката май трябва да се маха. На него не му се ще (да я маха).

В опит за хумор казах на майка, че явно с баща ми имат кармична връзка. Тя не знаеше какво е това и обясних, че всеки си носи вини от минали животи и че проблемът им е, че с били свързани в някой минал живот. Тя уместно отбеляза, че проблемът е, че са били свързани в този живот. Разсмя ме.

А ми става все по-мързеливо и уморено. Уморявам се от неща, които допреди месец не ми бяха проблем. Почнах повече да спя. Мързелът ме повлича (по-интелигентно е да кажа, че губя мотивация). Върнах се към познатия ми номер - да отлагам да вършва дадено нещо, което трябва да свърша, защото е от полза от мен и го отлагам без всякаква обективна причина, без да ми коства някакви специални усилия да го свърша. Всъщност коства ми - това е проблемът. Че най-дребни неща започват да ми костват огромни усилия. И нищо не ми се прави. Скритата депресийка ясно се очертава. Добре, че не е засегнато настроението. Всъщност е засегнато, защото са намаляли позитивните емоции, но е хубаво, че няма негативни. Все повече се чувствам като растение, вегетирам си. Не е неприятно, но не мисля, че е хубаво така. Нещо трябва да направя, но още не ми се прави нищо. Блогът ми играе доста дисциплинираща и мотивираща роля. Почвам да мисля, че не случайно започнах да блогвам точно сега - на подсъзнателно ниво съм поискала да се боря с настъпващата депресийка. Ще видим. Ако спра да блогвам, ще е ясен знак, че нещата не вървят на добре.

сряда, 28 септември 2005 г.

To do

1. Да отида при джипито си да й поискам да ме прати при някого за отказване от цигарите. Не мога повече, 60 кинта давам за цигари, а сега ще ги повишават още. А и съзнавам колко е вредно и че това ме скапва непрекъснато (съзнанието, че е вредно, а аз продължавам, ми скапва самочувствието)
2. Да започна сутрин да правя коремни преси, почвам да не се понасям с това коремче. Тони и майка ми казват, че изобщо не е коремче, да погледна хората какви коремища имат, обаче аз нали съзнавам, че съм се отпуснала. Вярно, че не е тлъстина, а отпусната коремна стена, обаче е гадно.
3. Да си опиша новите дискове, че хаосът ще ме засипе, вече трудно се оправям кое къде е.
4. Да завърша проекта за сайта на Пол и да му го пратя.
5. Да гледам "101 далматинци" с Глен Клоуз и "Землемория", свалих ги преди цели 10 дена.

Очевидно е, че като блогвам това, ще въздействам върху себе си да го свърша.

Сладкият кошмар

Ужасно се чувствам, отново не мога да овладея зависимостта си от сладко. Зная, че не бива да ям и си казвам, че няма да ям, но твърде често ме спохождат мисли колко хубаво би било да хапна съвсем мъничко и в един момент не се удържам и си купувам нещо (кексче, шоколадче, вафличка, сникерсче и т.н.). Докато вървя да си го купя изобщо не мисля, когато вече го купя, съзнавам, че не бива, но си казвам "това е за последен път, после вече няма" и го изяждам.

Никой от близките ми не ме разбира като обяснявам защо това ме измъчва, тъй като съм 50-тина килограма и всички ми казват, че мога да си ям на воля. Обаче сладкото е безумно вредно за здравето. Другото, което е измъчващо, е съзнанието за зависимост - това, че не искам да ям, а ям, т.е. че в известен смисъл сладкото е по-силно от мен.

Ако сложа многоточия вместо думата "сладко", спокойно мога да опиша проблема си в някой форум за алкохолно или наркоманно болни. Знам, че в основата има сходни механизми - сладкото повишава отделянето на разни ендорфини и така получаваш удоволствие. Знам също, че това наред със сънливостта, за която писах, е също симптомче, че ме нагазва някаква есенна депресийка. Обаче като знам, какво от това - пак в главата ми се върти представата за едно баунти, в момента кокосовите сладкишчета ме преследват.

Съвсем сериозно се питам ако отида на психиатър, дали ще се отнесе сериозно към всичко това? Предполагам, че не. По-добре е да потърся някакъв форум или нюз група за хора с подобни проблеми, не може да съм единственият куку в света, зависим от сладко. Ще пиша, ако намеря такъв.

вторник, 27 септември 2005 г.

Крадецът на цветя (по Емилиян Станев)

Ето защо искам да си купя цифрова камера. Престъпление е да се пропускат такива неща. А те изобщо не могат да бъдат разказани с думи.

Графа и Мария Илиева в MTV

Не мога да повярвам: Графа и Мария Илиева са направили удар в MTV. Парчето им "Открадната любов" е на 8-о място в класацията World Chart Express . Смешно е, но се изпълних с гордост. Общоприето е, че с гордост може да те изпълват разни обществено или исторически значими неща. Комерсиалната попмузика очевидно не е от тях, а пък и аз я презирам.

Обаче парчето ми харесва и изобщо Графа и Мария Илиева ми харесват като звучене и като визия. Дамата има излъчване на екзотика и интелект (това последното внушавам ли си го, или и други го чувстват?) Тя е определено се отличава с повече подчерепно съдържание сред родните звезди, а скоро с изненада научих, че била застраховател по образование и имала доста успешна кариера преди да се изправи пред дилемата дали да я продължи, или да се посвети на хобито си (пеенето).

Малко се учудвам, че пробиваме с европоп. Мислех, че най-конвертируемият ни продукт ще е поп фолкът, но очевидно на този стил не му достига мениджмънт. Продуцентът на "Пайнер" Митко Димитров е самороден талант, но явно има още да учи занаята. Като за България е супер, но за света не стига. Визията на поп фолк певиците ни е доста примитивна и клиширана, не мога да запомня никоя, всички ми изглеждат еднакво (тъпи парчета, хаха). Поведението им в камера е безобразно. Скоро си дръпнах The Best Video Collection на Ивана и се потресох от начина, по който мацката съумява да скапе иначе готини песни и прилична работа на режисьор и оператор.

Разочаровах се и от друго. Дръпнах диска, защото харесвам две песни на Ивана, които случайно чух, преминавайки покрай телевизора (иначе мразя телевизия и мразя поп фолк) - "Нещо нетипично" и "Ах, тези пари". Те нямат ориенталско звучене и очаквах, че и други нейни песни ще са подобни, но за съжаление останалото са маанета. Без съжаление за двата часа теглене затрих всичко от харда. Във форума на data.bg ми казаха, че тези песни са къвъри на Индира Радич (от контекста разбрах, че е някаква голяма сръбска поп фолк звезда, популярна у нас). Мислех си да потърся нещо нейно да чуя, ама повече от месец не ставам мукает (харесва ми този народен израз, макар че е от турски произхо) да го направя. Как ли пък не, ще се ровя по фрисървъри и торент тракъри за чалга. Преизпълних си нормата за обща музикална култура с тегленето и гледането на Ивана.

Gothic настроение

Обсебила ме е яко gothic вълната. Слушам двата албума на Epica, които свалих снощи, и ме изпълват. Преди тях намерих два бутлега на концерти на Dream Theater. С нетърпение чакам да се източи дискографията на Delerium, 3 и кусур GB е. Може би това също е свързано с есента. Сърфирам втора вечер из сайтове, посветени на gothic културата. Не знаех доскоро за съществуването й. Може би защото у нас няма. Или има, но аз не знам? Лятото бях на goa/psychedelic вълна. Възприемам двата стила като същностно свързани, те са като тъмното и светлото начало на душата. Не знам как биха се отнесли към това твърдение техните ортодоксални фенове, дали няма да им прозвучи кощунствено? Ще запитам в съответните два форума на dir.bg

"Европейската мечта"

Днес определено е ден на изненадите - излязла е "Европейската мечта" на Джеръми Рифкин, а я очакваха на 29-ти. Сутринта дадох на Томето интервюто на Рифкин в "Капитал" и статията за книгата в "Капитал Light", а два часа по-късно вече я държах в ръце. Йеее! Четох подробно резюме преди около година в сайта на Би Би Си и я чаках с нетърпение. Следобяд я прегледах по диагонал и оправда очакванията ми, така че явно ще се ръся 10 кинта. Хич не е много за такава книга, но в сегашната ми финансова ситуация си е направо жертва.

Тезата на Рифкин е, че прословутата американска мечта остава в миналото и изгрява европейската мечта, сиреч бъдещето на света е в европейския социокултурен модел. В американската мечта водещо е притежаването и работенето, за да притежаваш, а за европейците най-важното е качеството на живота. (Което предполага ценността на свободното време, културата, чувството за принадлежност към общност. Последното е обратно на американския индивидуализъм.) Американците живеят, за да работят, а европейците работят, за да живеят - знаех го и преди да ми го каже Рифкин.

Оказа се, че в книгата има отговор на един въпрос, който ме тормози от някое време - въпроса за смисъла на показателя БВП (брутен вътрешен продукт) и на икономическия растеж, който традиционно се измерва с него. Нещата се оказаха такива, каквито подозирах - БВП и растежът са идеология, в която толкова сме повярвали, че я приемаме за нещо като научна даденост. Който има по-висок БВП на глава от населението, живее по-добре. Който има по-висок растеж, ще живее по-добре. Да, ама не. БВП отчита произведените стоки и услуги, но не и тяхната социална стойност. Ако се увеличат затворниците и затворите, разходите за тях повишават БВП. Обаче това измерител за по-добър живот ли е? Ако се увеличи потреблението, съответно и производството на junk foods, се увеличава БВП. Обаче паралелно се увеличават хипертонията, диабетът, мозъчносъдовите заболявания, затлъстяването. Ако нацвъкаме цялото Черноморие с бетонни гиганти, които се пълнят на 3/4 с пенсионери и социалнослаби от ЕС, се увеличава БВП. Ако нарежем една гора за дървен материал, се увеличава БВП. И така нататък. Сетих се за едни либералнофундаменталистки анализи, които ме разсмяха преди време - ураганите имали благоприятно отражение върху икономиката на САЩ, защото повишавали търсенето на строителни стоки и услуги. Идеята на либералните фундаменталисти беше, че свободната пазарна икономика е нещо, което прави добро дори от злото. В който смисъл войната е полезно нещо, както добре знаем.

Оказа се, че всичко това са го измислили далеч преди мен (хаха, така обикновено се случва) и европейските икономисти търсят други показатели, които да измерват качеството на живота. И се сетих за Фром - "To Have Or To Be".

Уффф, хайде да идва 15-ти, че да имам тия 10 лева.

Есента

Днес изведнъж разбрах, че в 6 часа още е тъмно. Кога е станало? В последните седмици се будя към 7 и нещо и съм пропуснала свиването на деня. Буденето също е есенен знак. Цяло лято скачах към 5 и 30 и нещо не можеше да ме удържи в леглото. Мисля, че сега започва нещо като мъъъничка есенна депресия в недоразвит вид - проявява се само в промяна на цикъла бодърстване/сън (в психологията има една единствена дума - вигилитет), тялото е станало по-сънливо. Защо есента и пролетта провокират депресии, а лятото и зимата - не? Трябва да питам чичко Гугъл. И какво е общото между депресията и язвата (също се изостря през тези сезони)?

Cows With Guns

Страхотно флаш филмче - Cows With Guns . Песничката си я слушам за не знам кой път вече и се улавям, че си я припявам. В началото ми се струваше кристална тъпота и ме кефеше като такава, сега обаче си мисля, че не е само абсурдистки хумор. Или целият ни живот е абсурдистки хумор? От гледната точка на Буда може и така да е.

"Ночной дозор" ("Нощна стража")

"Ночной дозор" ("Нощна стража")

Още размишлявам за филма, който гледах онзи ден - "Ночной дозор". Премиерата му ще е след 10-тина дни, аз естествено го дръпнах от торент. Не очаквах нещо кой знае какво след суперлативите, че бил първият руски блокбастър и ударил в земята "Матрицата", обаче сбърках. Филмът ме захапа за душата и още не ме е пуснал. Хубаво се оказа, че не бях чела книгата на Лукяненко, по която е направен, защото от многото форуми, в които потърсих инфо за филма (СЛЕД като го гледах), установих, че феновете на Лукяненко тотално не са харесали филма - изкривявал духа на книгата, бил тъп в сравнение с нея и пр.

За пореден път се убеждавам, че масата хора не разбират какво е киното и какво не е. Дълга тема, в случая е важното, че киното НЕ Е илюстрация. Всеки филм е самостоятелна същност/произведение и не бива да бъде оценяван през призмата на книгата или събитието, по което е направен.

Може би случайно вечерта след като гледах "Нощна стража" попаднах на историята на един филм, който харесвам - "Момчетата не плачат" . Не знаех, че е направен по истинска история, за която е заснет също и документален филм . И двата са получили много награди. Два часа четох сайтове и мислих за споровете в тях - доколко филмът правилно отразява истинската история на Брендън Тина и кое всъщност е истинската история. Какво е реалност и доколко описанието на реалността е изоморфно с нея? Възможно ли е изобщо да опишем НАПЪЛНО адекватно нещо или винаги, описвайки нещо, ние създаваме друго нещо?

Но пак се отплеснах към философстване, а "Нощна стража" е must see както се казва.

Хакерите

...Хората не се раждат равни - това е утопична илюзия - но хората имат почти равно право на избор (в някакви граници, разбира се) какво да построят от себе си. Има хора, които могат да променят света и такива, които не могат - едните не са по-добри от другите, нито по-умни или по-богати - едните са избрали това да бъдат хакери, а другите да бъдат инструменти - светът има нужда и от двата вида...

От едно прекрасно есе в блога на Йовко

И аз на този свят

От няколко месеца се каня да си направя блог и най-сетне се реших. Какво толкова имаше да му мисля? Ами имаше, защото ми се струва някак много отговорно това, в смисъл че поемаш отговорност.

Отговорността в случая я разбирам не пред някого (пред мен или пред евентуалните читатели), а пред някакви мои представи за добре свършена работа. Тоест, като правиш нещо, прави го както трябва. Ако не можеш, по-добре не го прави. Така се отнасям не само към блогването. Което не означава, че съм перфектен работяга и изобщо перфектен човек, а означава, че съм мързеланко и дървен философ (израз, който научих от баба ми, означава "човек, който много разсъждава, но без отношение към реалността" или "без да действа").

Понякога се оправдавам пред себе си, че всички мързеланковци в дъното на душата си са завършени перфекционисти. Всъщност какво ми пука?

Толкоз за мен засега.